Мигрантската криза се завърна. Мнозина предсказваха подобно развитие, доста политици се притесняваха от такъв сценарий, сякаш неговото осъществяване бе единствено въпрос на време. Такава прогноза не бе и толкова трудна. Нито взетите дотук решения бяха достатъчни и убедителни, нито процесите в основата на мигрантските потоци са овладени, нито хората имат усещането за възстановен контрол и спокойствие. В този смисъл, никой не би трябвало да бъде изненадан, още по-малко пък стреснат от случващото се. Маршрутите и интензивността на движение може и да се променят, но почти нищо от причините за миграцията не е. Разбира се, общите данни са далеч от случилото се преди две-три години, но това не отменя важността на продължаващата криза, нито е аргумент срещу активна реакция. Участниците в цялата драма също са добре известни, тезите и контра тезите също, познати са и реакциите. Затова и изкушението да обявим случващото се сега просто като пореден епизод или повторение на сътресенията е прекалено голямо, аналогията прекалено лесна и политическата полза твърде очевидна. Но ще бъде грешка, защото зад продължаващите спорове и различия ясно се виждат контурите на новия, често неназован, анти-имигрантски консенсус.
Пътят до политическите решения винаги преминава през промени във възприятията за света около нас, случващото се в него и проекциите за неговото бъдеще. Разместванията в това отношение през последните години са съществени и на практика подготвиха оформящите се политики по въпросите на миграцията и бежанците. Хаосът през 2015 – 2016 година бе илюстрация на загубата на контрол в управлението на ключови процеси и стряскащо доказателство за де факто неуправляемост на основни публични системи. Друг въпрос е, че това състояние е резултат от подценяване на съществени рискове и отказ от предприемане на отдавна препоръчвани решения специално в областите на имиграцията и сигурността. В по-общ план обаче европейците все повече виждат няколко елемента на по-дългосрочна картина. В нея бежанските и имигрантски потоци ще се разрастват непрестанно и ще представляват основна характеристика на 21-и век, която изисква съответни реакции. От юг и юго-изток натискът има и своите демографски причини в дългосрочни тенденции в Африка и близкия Изток, чиито икономики ще бъдат и сред най-нестабилните през идните години и десетилетия. Нарастващата обща несигурност и опасността от терористични заплахи пък формират по-общия контекст, в които повечето европейци мислят за пристигащите. Успоредно с това нарастват и съмненията за съвместимостта на непрестанно множащите се култури и тяхната връзка с тази на приемащата страна. Нарастващата несигурност относно бъдещата икономика на Европа пък поставя все повече въпросителни при интегрирането на ниско квалифицирани чужденци.
Съвсем очаквано подобни процеси и възприятия вече се трансформират в по-устойчиви нагласи, които влияят върху публичните дебати в националната и европейска политика. Едно от основните последствия е непрестанното нарастване на важността на тези теми в политическите очаквания на хората. Намираме се в ситуация, в която избирателите очакват бързи и убедителни решения, поради струпването на множество процеси, които притесняват и поставят повече въпросителни, отколкото отговори. Осезаемо е желанието за нов баланс между национално и глобално, което частично преформулира, укрепва и опазва националната общност. Извън съмнение е, че тази реакция срещу хипер либерализма е основателна реакция на първата глобализационна вълна и нейните последствия. Осмиването й като защитна реакция на самозатваряне нито ще я обърне, нито ще я неутрализира. Нагласата срещу непрестанната деконструкция на националната държава и общност е факт и най-смислената задача на нейните критици е по посока удържане на изкушението тази инерция да не се трансформира в желание за автархия. Друга все по-видима и устойчива нагласа засяга чуждите граждани и общности. Настояването е вече за интеграция, а не просто съжителство. Подобни очаквания доведоха и до въвеждането в множество държави на нови изисквания за гражданство, ангажимент към културата на приемащата страна, мерки срещу самозатварянето на отделните общности. Съществени промени са видими и по отношение на бежанци и имигранти. Презумцията за оставане на вече пристигналите е вече в историята. Максималният ангажимент все по-често ще бъде за временна защита до първа възможност за завръщане в държавите на произход.
Наличието на тези нагласи вече има и своите електорални и политически решения, които се трансформират в национални и европейски управленски политики. Например, непрекъснато се ускорява мащаба и скоростта на връщанията на хора с отхвърлени молби за убежище или установени нелегални имигранти, както и се ограничава тяхното свободно движение. Идеята за „транзитните центрове“ на германското правителство по-скоро формализира тази практика, отколкото да я въвежда. По-стриктни и стеснени стават интерпретациите на съдилищата за сигурност при тези връщания. Например, немските съдилища вече връщат хора в тези провинции на Афганистан, където ситуацията е по-спокойна. Непрекъснато се въвеждат ограничения за събиранията на семейства и близки. Все по-настоятелни и цялостни са програмите за интеграция, които изискват владеене на местния език, сближаване с приемащата култура, придобиване на компетентности, които да позволят включване в пазара на труда и други. Само за месеци станахме свидетели на съгласие за нови правомощия и финансиране на „Фронтекс“ и превръщането й в силна европейска структура, която постепенно да поеме целия контрол върху външните граници. Ускорени върви и европеизацията на поредица други политики като тази за връщането, за предоставянето на убежище, за системата на управление на външните граници, за финансовото обезпечаване на целия сектор и т.н. Списъкът става все по-дълъг и ще продължи да нараства.
Елементите на възникващия анти-имигрантски консенсус все повече се съединяват в цялостен политически проект. Неравномерното им движение често пречи да се види „голямата картина“. Нежеланието на много политици, например Ангела Меркел, открито да обявят своя завой в тази посока допълнително създава усещане за продължаващи неразбории. Отделно от това по някои теми все още наистина има сериозни разногласия, например преразпределението на бежанците или отговорностите на държавите на „първа линия“. Но дори тук има повече съгласие, ако човек отиде отвъд реториката. Изтласкването на потоците на юг и юго-изток продължава да насочва ЕС към формализиране на много по-стриктен режим и частично суспендиране на международното право по мигрантски и бежански въпроси. Втвърдяването на външните граници ще доведе до създаване на нови механизми за овладяване на натиска. Решението за центрове извън ЕС е само първата стъпка. Извън съмнение е, че в рамките на няколко години съюзът ще има напълно оформен анти-имиграционен консенсус и относително развита институционална система, която му съответства. Ползите и вредите от него обаче са отделен разговор.
