Студентски дебюти

Бъдеще и перспективи пред (третия път) на левицата

Само преди няколко години лидери от ранга на Тони Блеър, Герхард Шрьодер и Георгиос Папандреу се зачисляват към модерното поколение на левицата, идеологически и икономически рамкирано от ерата Тачър-Рейгън и триумфа на Запада в „студената война“. Масимо Д’Алема, Вим Кок, Шрьодер, Блеър – голяма част от левите европейски лидери във времето, в което Антъни Гидънс чертае „третия път“ и новото лице на социалдемокрацията се обединяват около идеята, че защитата на социалните права не корелира пряко с държавната намеса в икономиката. Напротив, казват те – пазарът трябва да бъде допълван и оптимизиран чрез политически действия, вместо държавата да се превръща в негов препъникамък. „Новото ляво“ трябва да се обърне към теми, свързани с екологията, човешките права, равните възможности на хората (в смисъла на равно начало), и да се разграничи от идеологията на социализма, чието отмиране Гидънс отбелязва в своята научна разработка от 1998 г. Днес образът на левицата се доближава максимално до устоите градени в края на 20-и век. Неоспорим факт е, че новото поколение се радва на неотменими ценности, каквито са свободата, мултикултурализмът, свободното движение и демокрацията.

С течение на времето обаче „новото ляво“ постепенно започва да придава тежест на външния блясък на социалното изравняване, докато обръща все по-малко внимание на отварящите се ями от икономическо неравенство между хората. Европейската левица е разколебана в политическото си представителство. За справка, през 2016 г. догонващи са резултатите на социалистите в парламентарните избори в Хърватия (където социалдемократите загубиха от консерваторите, въпреки че участваха като широка коалиция от партии), Ирландия (управляващата коалиция, в която участваше и Партията на труда, загуби мнозинството си след изборите през февруари т.г.), Испания (където „Подемос“ все пак не успя да вземе инициативата и след дълги месеци на политическа криза, Мариано Рахой отново е министър-председател на страната), Литва (резултатите на Социалдемократическата партия са трети след тези на християндемократите и зелените). В Италия Матео Ренци загуби референдума си и подаде оставка. Във Франция доверието в левицата се срина след редица законодателни инициативи, които поставиха под въпрос лявото начало на френската левицата, както и поради солидаризирането на Оланд с позиции на немската канцлерка Меркел.

Интересно е да се обърне внимание, че на фона на тези резултати и в същия политически момент, кандидатът на левицата ген. Румен Радев успя убедително да спечели президентските избори в България, с което предизвика силна вълна на изненада сред политическия елит. Тази изненада постави в патово положение управляващи и хвърли институции и политически лица в продължително лутане и тълкуване на конституцията. Ето защо победата на ген. Радев може да се чете като ясен знак, че когато левицата излезе от защитните си функции и поеме тези на опозиция, тогава тя се превръща в истинска алтернатива за гласоподавателите. Изборът на ген. Радев създаде очакване за промяна и в действителност даде нейното начало като разклати определен политически модел, който дълго време се смяташе за непоклатим. Промяната обаче никога не се вписва в рамките на едно-единствено събитие.

Тепърва предстои да видим дали и по какъв начин БСП ще използва създалата се ситуацията на все по-осезаема политическа фрагментация и идеологическо обезличаване на десните политически субекти от една страна, и обедняването и недоволството на населението, от друга. При предстоящ парламентарен вот, целта  на БСП не би трябвало да бъдат в масовата си част протестни гласове, защото протестът хаотично и непредвидимо сменя посоките си – нещо, на което сме ставали свидетели в близкото минало. Вместо това, светлите послания за солидарност, достижими цели и социална справедливост, би трябвало да бъдат катализаторът на електорална енергия в правилна посока. БСП трябва да се превърне в „светла“ опозиция, която дава алтернатива на мнозинството хора, които едва преживяват или имат много нисък жизнен стандарт, но ежедневно слушат как разковничето на техния проблем е борбата с корупцията в съдебната система. Оттам започват решенията на проблемите им. Това е всичко, което предлагат старите лица в нови политически опаковки. И то звучи плачевно.

Ако се върнем малко назад, към европейската левица, можем да търсим причините за несигурността в няколко посоки. От една страна, това са силните позиции на партии, които използват ксенофобия и подриват имиджа на институциите, т.н. антисистемни политически формации. Характерно за тях е, че те са в разцвета на силите си, когато традиционните политически елити изчерпат доверието на електората. В този смисъл пикът в позициите на крайната десница можем да разгледаме и като следствие за разколебаното европейско ляво пространство. Неувереното представяне на левицата следва да се търси и в скоростта, с която социалдемократите се движат по „третия път“ на Гидънс. Тази скорост, в която не може ясно да се определи дали следващият завой ще бъде взет в полза на laissez-faire политиката или защитата на труда и социално слабите изглежда несъвместима с очакванията на избирателя. И в действителност го виждаме – тендецията е там, където има крайно лява политическа формация, тя или да измества традиционната национална левица („Сириза“/ПАСОК в Гърция; „Подемос“/Испанска социалистическа работническа партия в Испания) или да бъде парламентарно представена сила (Левия блок в Португалия).

В шахматната игра има неписано правило, че конят в дебюта на играта не се развива по крайните полета на дъската, защото там фигурата му е нефункционална и налива вода в мелницата на противника. Лявото в Европа залага на рокадата (защитните си функции и „реалполитик-а“), а конете и офицерите често остават в забвение някъде по ъглите, където не могат да развият потенциала си. Идеологията вляво изглежда трябва да формулира ясни и точни решения по въпроси, които изискват солидарно отношение, тъй като солидарността е в основата на благоденствието и щастливия живот на хората. За да се разгърне ветрилото от подкрепа, левица на национално и европейско равнище трябва да обърне повече внимание на фундаментално важните теми за гласоподавателите си, каквито са защитата на труда и регулацията на неравенствата, които свободният пазар създава в условията на глобализация. Нужно е слабите и уязвими групи да се почувстват значими и сигурни, за да могат да възприемат толератни решения на мигрантския въпрос и да отхвърлят вълните на ксенофобия. Точно тези социални групи, които страдат най-много от политиката на бюджетни съкращения имат правото да бъдат третирани равно на всяко друго малцинство. Ако държавата в лицето на левицата не се стреми да облагодетелства тази група максимално, тя първо се отдалечава от идеологията си и второ, няма да успее да изкорени насажданата от крайната десница омраза. Освен всичко друго, хората (в това число и младите) в масовата си част се чувстват силно политически непредставени. Решения за начина им на живот се вземат и на наднационално ниво, но в същото време овластените по върховете на институциите не са пряко избирани и нямат адекватни методи на отчетност.

Тук и днес изниква и друг сериозен въпрос. Събитията, на които Европа става свидетел сменят приоритетите на хората. Естествена политическа реакция е обществата да загърбят постматериалните ценности и в момент на криза да се обърнат към националната сигурност и нормалния жизнен стандарт. Ако традиционните партии не могат да им предложат системни решения, гласоподавателите няма да се колебаят дълго и ще избират онези със залепен консервативно-патриотичен етикет, на който с дребен шрифт в ъглите пише, че мразим малцинствата. Когато на сцената отсъства силна левица и силна десница, подмяната на ценности се превръща в детска игра за новите политически актьори. В момент, в който светът страда от политическа и морална криза обществата се нуждаят от традиции, от семейство и сигурност, които да гарантират, че няма да се връщаме никъде назад в историята на 20-и век.

Нови политически субекти в България се опитват да отхвърлят идеологията от програмните си документи. Софизмът там взема връх, но тезата за липса на идеология си остава една от двете основни опорни точки, по които разпознаваме популистките движения. Важно е да отбележим, че когато няма разлика между ляво и дясно няма кой да поеме ясна отговорност за политически действия. В този смисъл идеологическият вакуум е опасен. Ако традиционните партии са стожер на идеологии, каквито са социалдемокрацията и християндемокрацията, опасността да бъдат избирани популисти, които добре усещат проблемните точки, но обикновено предлагат регресивни решения, значително намалява.

Историята тепърва продължава, за да постави нови предизвикателства за реформи пред левицата. Сплотеното идейно ляво, която има капацитета да се реформира спрямо променящата се социална среда, да отстоява ясно интересите на избирателите си и да формулира ефективни и солидарни решения по европейски въпроси е в полза на националните партии, на европейското ляво, но и на традиционното политическо семейство, което включва ляво и дясно.

……………………………..

Статиите, които се публикуват в рубриката „Студентски иновации” са по проекта на фондация „Редута.бг” и „Студентски клуб на политолога” към СУ „Св. Кл. Охридски” „Студентска политологична платформа. Формиране на журналистически умения в собствена медийна среда.”   Проектът е финансиран от „Програма за подкрепа на студентските иновации” на Институт „Отворено общество”.

Бъдеще и перспективи пред (третия път) на левицата

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top