Статии

Волен: упражнения по стил

Наясно бяхме, че изкуството привлича Волен Сидеров неудържимо; самият той разказва, че е изкушен още от дете. Всичките му превъплъщения досега, наред с нахлуването в НАТФИЗ, навеждаха на мисълта, че все някога ще открие частен колеж по актьорско майсторство. Или изобщо по сценични изкуства, доколкото седалището на „Атака“ е в Националната опера. Само от престоя си там Волен би трябвало да е наизустил арията на Зигфрид от едноименната творба, която е предпоследната от тетралогията на Рихард Вагнер „Пръстенът на нибелунга“. Отгоре на всичко знаменитата „Песен на изковаването“ бележи ключов момент от сагата, започнала с открадването на рейнското злато и завършила със залеза на боговете. Младият герой, израснал на воля в гората, успява да изкове от парчетата на бащиния меч Нотунг нов меч, с който ще срази свирепия дракон – също като Волен, който се заканваше, че ще разкаже играта на „грухтящите прасета в парламента“.

Но да не ви занимавам с такива подробности, защото към днешна дата те не са толкова актуални. Сидеров още не се е захванал да преподава по метода на Станиславски, засега е оставил на мира и любимия композитор на своя политически кумир. За сметка на това, той реализира друго страстно увлечение на този кумир – по рисуването, и смело може да се каже, че даже го задминава!

Както е известно, преди кървавото си управление младият Адолф Шикългрубер е бил вдъхновен художник, но Академията по изящни изкуства във Виена го отхвърля два пъти. Докато майка му е още жива, той успява да подпомага семейния бюджет с рисунките си, но сетне е принуден да се прехранва с дейности, съвсем различни от изкуството. До последно обаче се възприема като артист, а през 1939 г. заявява на британския посланик: „Аз съм творец, а не политик. Веднъж завинаги да се уреди полският въпрос, за да доизживея дните си като художник…“

За съжаление (на цялото човечество), мечтата му не се реализира – талантливият Шикългрубер отстъпва пред злодея Хитлер. Но дори и в ролята си на диктатор той не посмява да открие своя галерия, както направи нашият Волен. Нещо повече, наред с картини на Жул Паскин, Иван Милев, Сирак Скитник и др., в новото арт пространство на Сидеров – галерия „Стил“, са изложени не само собствени произведения, а и снимки, запечатали моменти как рисува на младини. Съдейки по това, че на едната пише: „Волен Сидеров в ателието си на бул. „Толбухин“, София, 1976 г.“, значи е имал и специално място, където да твори. Любопитен факт за онези години, когато имаше жилищна криза и се кандидатстваше за софийско жителство, щом дошлият от Ямбол младеж е могъл да разполага и с ателие на централен столичен булевард…

Впрочем няма какво да гадаем – принадлежността на бъдещия галерист към бившата Държавна сигурност е отдавна известна. Тъкмо тя беше  причината да не влезе в парламента с царските листи през 2001 г., а и добре обяснява всичките му превъплъщения:

Първо беше седесар и главен редактор на в. „Демокрация“, сетне стана пресаташе на „Топенерджи“ (тогава дружеството беше в системата на „Мултигруп“). През 2001 г., както вече споменах, се изяви и като царист, но след като отпадна, бързо се превърна в яростен критик на Симеон Сакскобургготски. Междувременно написа статии и книги за „световния еврейски заговор” и направи заявка за самостоятелна политическа кариера. Истинският му скок в политиката датира от есента на 2003 г., когато се снима на плакати, от които гледаше мрачно под призива „Чистка!“. Тогава Сидеров се пробва като кандидат за кмет на София от земеделската партия на друг подобен герой – Яне Янев. Неуспешно, разбира се, и затова две години по-късно основа „Атака“. Оформи едноименна коалиция с крайнолеви съюзи и кръгове, след което на изборите контролирано обра протестния вот. Помогна и на „врага“ ДПС, преял с власт по време на царското управление, да подкара под строй ромите и традиционния си електорат. Още на следващата година мобилизира и колебаещите се гласоподаватели да се разходят до урните, за да попречат на „Фюрера“ да стане президент. Така, случайно или не, улесни Георги Първанов да спечели втори мандат.

С това обаче обратите не приключиха:

През септември 2007 г. „Атака“ откри предизборната си кампания за местните избори в Зала 1 на НДК. 3200 елегантни мъже и жени кротко седяха на плюшените столове. С хубави костюми бяха и Волен Сидеров, и кандидатът на „Атака“ за столичен кмет „архонт“ Слави Бинев. Когато бившият собственик на чалга кръчми демонстративно пукна на сцената огромен червен балон с лика на Бойко Борисов, олицетворяващ „БСП и Б отбора й ГЕРБ“, всички изръкопляскаха. Хубаво, само дето изръкопляскването не попречи от лятото на 2009 г. „Атака“ да се закълне във вярност на спечелилата изборите „дясноцентристка“ партия ГЕРБ. А и преди това ДПС я подпомогна с фразата на лидера си Ахмед Доган: „Аз разпределям порциите, аз съм властта.“ Точно тя трасира поредния възход на електорално оклюмалата се по него време националистическа партия и придаде липсващата дотогава плътност на ГЕРБ като приемлива алтернатива на тройната коалиция.

Но вярността продължи едва до пролетта на 2012-а, когато 11 депутати от партията бяха отмъкнати, при това с добавена стойност – парите от държавната субсидия за парламентарно представена партия ги последваха с приета законова поправка. Въпреки че междувременно „Атака“ се постара – поиска забрана на новините на турски език и импийчмънт на президента Първанов (есента на 2009-а), а нейни членове и симпатизанти запалиха молитвени килимчета пред софийската джамия (пролетта на 2011-а), рейтингът й клюмна сериозно. В края на 2012 г. партията на Сидеров вече събираше подкрепа от едва 3.8%. През януари 2013 г. тя спадна до 1.2%. Никой не й предвещаваше светло бъдеще, но пък тогава избухнаха февруарските протести и възкресиха водача на атакистите за нов живот като народен трибун. Телевизиите започнаха да го показват от сутрин до вечер. Много ясно защо – за да канализира гнева, като в замяна трупа дивиденти за себе си с популистки дъвки за пенсии от 500 и минимални заплати от по хиляда лева.

В крайна сметка Волен Сидеров си изигра добре картите и получи повече от това, което вероятно си е въобразявал: на 12 май 2013 г. за партията гласуваха 258 000 души, а „Атака” допълнително си вдигна цената, взимайки за заложник парламентарното мнозинство. Волен бе избран за шеф на парламентарната комисия по… етика, при положение че дни преди това дебеловратите му гавази се опитаха да тласнат гражданските протести срещу кабинета „Орешарски“ към кървава разправа. Неговите привърженици барикадираха централни столични булеварди и замерваха демонстриращите с бутилки и камъни. От Софийската опера се оплакваха, че същите обсаждат сградата, уринират пред нея и пречат на артистите да репетират. Лидерите на БСП и ДПС обаче не смееха даже да гъкнат, докато Сидеров се гавреше и с президента на заседание на Консултативния съвет за национална сигурност. Прокуратурата също не посмя да се самосезира, след като държавната телевизия излъчи шокиращи кадри как на атакистките агитки се раздават пари, за да компрометират гражданския бунт. Имунитетът на народния представител Волен Сидеров не бе поискан и заради отвратителната поредица от закани за разправа с репортери, политици, телевизионни водещи и т.н.!

В това време „Атака“ безнаказано си позволяваше да бойкотира работата на парламента, а сетне да се връща, за да му осигури кворум, като по този начин успя да вдигне цената на своята „подкрепа“. За да демонстрира всесилието си, „златният пръст“ дори се качи на камион, блокира Орлов мост и се зарече да въвежда ред. Въпреки че през 2014 г. вече изглеждаше, че „Атака“ и нейният лидер постепенно ще бъдат контролирано изведени в опозиция, лидерът и водач на партийната листа за изборите за Европейския парламент (!) се разписа с нова провокация – откри предизборната си кампания в… Москва. Че даже беше награден с орден „Звезда Отечества“ на тържествена церемония, на която заяви, че България трябва да излезе от НАТО. После се кротна, в парламента дори направи услуга на мнозинството да подкрепи т.нар. съдебна реформа в орязания от ДПС вариант. Покрай това обаче градусът на възмущението също спадна рязко, което явно притесни статуквото, та се наложи отново да използва номерата на Волен пред НАТФИЗ. Така две седмици преди местните избори през октомври 2015 г. последва пореден хулигански етюд: Волен вилнее по столичния булевард „Г.С.Раковски“, нахлува и в самата сграда на академията с миманс от още 10 души, а лично министърът на вътрешните работи Румяна Бъчварова пристига на местопроизшествието с намерението да спре този маймунджилък…

За да не стане това ми писание с обема на Большая советская энциклопедия, ще пропусна безбройните му изстъпления по самолети и заведения, луксозните воаяжи с възлюбената Деница, обидните квалификации, включително за настоящия му коалиционен партньор в управлението. Дали последният ги заслужава, е отделен въпрос, но в едно няма съмнение – очевидно доста носи на обида. Снима се със Сидеров усмихнат на премиерата на книгата му „Волен – живот напук“, сетне довтаса и на пищната му сватба с Гаджева. Вярно, не дойде на откриването на галерия „Стил“, но кой знае, може в това време да е рисувал. Нека не забравяме, че Бойко Борисов също е художник, а през 2011 г. дори беше напът да стане почетен член на Съюза на българските художници!

Между другото, заради разразилия се скандал това не се случи, но тогава Вежди Рашидов правилно го защити: „Силвестър Сталоун рисува, прави изложби и продава една картина за 50 000 евро, защо премиерът да не рисува, ако му се рисува? Виждал съм премиерът да рисува хубави скици, като Пикасо, особено на заседанията на Министерски съвет. В изкуството не се знае кога ще се открие геният на човека.“ Правилно, да повторя, защото дори се разбра, че председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер е сложил в рамка карта на газовите връзки, начертана от Бойко Борисов. Картата, по информация на в. „24 часа“, изобразявала интерконекторите със съседните страни, възможните трасета на „Южен поток“, та затова Юнкер я поставил в кабинета си – „за да я вижда всеки ден и да работи по намирането на най-добрия вариант.“

Хвалби, подмазване, да му стане неудобно на човек… И няма да се учудя, ако някой ден творчеството на Бойко Борисов също намери място в галерия „Стил“. Той разкри увлечението си още през 2006 г., когато беше столичен кмет, даже показа как прерисува „Слънчогледите“ на Ван Гог и те му ставали „като истински”. В интервю за „Труд“ призна, че ставал посред нощ, за да работи с четката, а негов служител в охранителната фирма навремето му показал как да опъва платната и да ги грундира, преди да положи боите. След като завършел картината, бъдещият премиер се подписвал и поставял платното в рамка, което означава, че неговите произведения са напълно готови да бъдат изложени.

Колко са – нямам представа, но вероятно вече може да направи и самостоятелна изложба, тъй като продължи да рисува и по време на правителствени заседания. Столичен вестник публикува и няколко скици на премиера – кръст, две бурми и болт в проекция, които наистина бяха изключително силни. Във всеки случай, даже без да знае кой е авторът, началникът на отделение в Центъра по психично здраве във ВМА д-р Йордан Йорданов високо оцени художествените им качества: „Ако приемем, че болтът е „Аз“-ът на автора, то той не е никъде, не е вътре, дори е в процес на разминаване с бурмата, т.е. с целта”…

Припомням това, защото е очевидно, че пред галерия „Стил“ се очертава едно чудесно бъдеще. А и най-важното е налице: легитимирането на „новия Сидеров“ като кротичък, опитомен любител на изящното изкуство, върви с пълна пара; то е улеснено и от липсата на каквото и да е обществено възмущение. Само преди четири години Волен влизаше в парламента с полицейска палка и пистолет, но понастоящем открива изложби по френски маниер – с червени килими и изнесени на тротоара масички, където на гостите изискано се поднасят чаши с вино. Атакистът отдавна е зарязал „унизените и оскърбените“, битката с прасетата е забравена окончателно. В упражненията му по стил е дошъл ред на по-възвишените занимания и той играе новата си роля вдъхновено. Съвсем по Станиславски, който в „Работата на актьора над себе си“ отбелязва: „Всичко на сцената трябва да бъде убедително и за самия артист, и за зрителя. Всеки момент от пребиваването ни на сцената трябва да бъде утвърден от вярата в истинността на преживяваното чувство и в истинността на извършващите се действия.“

Не че за публика като българската се изискват големи усилия – нейната памет е толкова къса, че всеки може да си препере биографията по няколко пъти. И не само биографията, разбира се, защото нали не си мислите, че влизането от роля в роля е евтино, камо ли безплатно? Вчера националист, днес галерист, утре като нищо открил и школа по добри обноски. Ако пък много-много го закъса с парите, току-виж наново се юрнал по булевардите с меча на Зигфрид…

Ей, не свърши това изковаване и май никога няма да свърши! Само че щом номерата на нашия нибелунг все още минават, не виждам проблем той да не продължи с подигравката. Напълно заслужена, естествено, след като никой не мина да поздрави светското му събитие поне с едно развалено яйце. А можеше и да не е развалено – въпреки препирането, пак мирише много лошо, на нечистоплътност.

Волен: упражнения по стил

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top