%d1%81%d0%bd%d0%b8%d0%bc%d0%ba%d0%b0-%d0%b0%d0%bb%d0%b5%d0%ba%d1%81%d0%b0%d0%bd%d0%b4%d1%80%d0%b0
Студентски дебюти

В България – чужденци, в чужбина – българи

Правата на малцинствата са спорна тема в отношенията между България и Сърбия от дълго време. 97 години след Ньойския договор, България отново повдига въпросите за проблемите на българите, живеещи в Западните покрайнини. Техните организации в региона отдавна алармират за нерешените въпроси за правото на образование на майчин език и останалите права на малцинствата. Започвайки преговорите за членство в ЕС, Сърбия се задължава да направи вътрешни реформи, с които да ги гарантира. България настоява да не се затварят преговорите по отношение на тези въпроси, защото според живеещите в региона българите положението им не се подобрява, а напротив.

Западните покрайнини са територия, намираща се отвъд западната българска държавна граница. Земя, дадена от Великите сили на Сърбия по силата на Ньойския мирен договор и на чиято територия живеят българи. Така е било и през 1919 година, така е и днес. Ще го разберете, ако отидете в  Димитровград или Босилеград – градовете, намиращи се най-близо до границата. Хората, които живеят там могат съвсем спокойно да разговарят с вас на български и дори да не е съвсем книжовен, няма да е проблем да ги разберете. Останали са малко, в региона има демографски проблем и високи нива на безработица. Много от тях няма да афишират, че са българи, защото крият тази си идентичност.

Българите от Западните покрайнини имат статут на малцинство в рамките на Р Сърбия. Това номинално им осигурява специфични права. Те обаче имат сериозни проблеми с реалното им осъществяване, които включват административни абсурди, както и различно и често недобро отношение от страна на хората от „мнозинството”, заради заявената българска идентичност. Може би си мислите: „същото е и положението на българите в Македония и дори е по-тежко.” Може и така да е, но за проблемите на българите в Македония се говори почти постоянно и българските институции взимат някакви мерки. Българите в Сърбия нямат този късмет. За техните проблеми почти не се говори, все едно ги няма. Единственият шанс човек да ги научи е да отиде от двете страни на границата и да разговаря с хора за личните им истории.

Истории, които медиите рядко разказват. Разкази за разделени семейства, които не се виждат години наред, заради затворената граница. За това как къщите на двама съседи се оказват в различни държави. За изпитанието да живееш в Югославия през първите години  и да казваш, че си българин. За смяната на имената и репресиите, които хората са принудени да търпят. За всички онези, които са загинали преди години в опит да преминат границата. Лични истории и човешки съдби, това е, което стои отвъд политическите решения.

Аз знам тези истории, защото съм израснала в малък град близо до границата. Миналото е минало, но и днес, в 21-ви век останалите в Сърбия българи имат дълбоки проблеми. След 1989 година, те са получили известни права на малцинство. Отново се създават български училища, но тук веднага възниква един голям проблем. За да учат по системата, одобрена от сръбските институции в сферата на образованието на български език, децата трябва да имат специални учебници, но нито от българска, нито от сръбска страна някой поема ангажимент за изготвянето им. Поради тази причина се налага учителите в българските училища да превеждат текстове от сръбските учебници на български език. Въпреки близостта на двата езика, това създава допълнителни и  до голяма степен излишни трудности на хората, които са се заели с отговорната задача да запазят българската идентичност на младите хора в тези територии. Макар сега идентичността да е личен избор и поне привидно да няма пречки за самоопределянето на отделната личност, институциите на която и да е национална държава не биха толерирали наличието на много големи групи хора с различно национално самоопределение на територията си.

В конкретния случай, през първите години след Ньойския договор, българите в отнетите на България територии са абсолютно репресирани. С идването на сръбските войски, много хора от западните покрайнини се преселват в България. Тук идва един от абсурдите на отношението към тези хора. Нерядко бежанците са наричани „сърби” в българските градове. Това нарицателно остава само за конкретните хора, а често се предава с поколения. Много хора се обиждат от този прякор и в това няма абсолютно нищо изненадващо. Предвид преживяното от тях, те са направили всичко, за да запазят българското си самосъзнание и няма причина да се учудваме на острата им реакция срещу този прякор. Заради репресиите, те откровено мразят сърбите и им е, меко казано, неприятно.

Друг съвременен абсурд е невъзможността на останалите в Сърбия българи да получат българско гражданство. Процедурата е трудна, защото желаещите да го получат следва да докажат българския си произход. Доказването става чрез документи. За известно време етническата принадлежност на новородените е записвана според тази на родителите. По-късно в стремежа на държавата да „унифицира” идентичността на гражданите, новородените биват идентифицирани като сърби директно. Сега този факт създава проблем, тъй като масата от тези хора би трябвало да изминат тежък и дълъг път между институциите на двете държави.

Етническата мозайка на Балканите е сложна и пъстра. Никой не може да е съвсем сигурен какъв е, но има друг по-голям проблем: българската държава не помага на онези, които са извън границата ѝ. Макар и съвсем близо, буквално на няколко километра от нея, при това по независещи от тях причини, останалите в западните покрайнини българи са възприемани като чужденци от българските институции. От друга страна, самосъзнанието им ги кара да се чувстват като чужденци в държавата, където живеят.

Спомням си колко се учудих, когато отидох за първи път в Димитровград и нашите домакини там разговаряха с мен и другите от групата ни на добър български. Разбирам и сръбски, но си признавам, че ми стана приятно. В разговора някой съвсем непринудено попита: „Вие сега сърби ли сте или сте българи?” Няма да забравя отговора на Делчо, един от нашите домакини. Думите му бяха: „ние сме си българи, ама политиците ни разделиха.”. Винаги се сещам за тях, когато стане дума за регионални проблеми и взаимоотношенията между държавите на Балканите. Въпросът за отношението към малцинствата остава проблематичен, защото във всяка балканска страна има хора, които са етнически различни и претендират, че са дискриминирани по някакъв начин.

В България – чужденци, в чужбина – българи

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top