Студентски дебюти

Готов ли е Европейския съюз за своя армия?

Предстоящото напускане на Великобритания се превърна в най – големия провал на Европейския съюз. Спънка в процеса на интеграция, чиито последствия тепърва ще оказват влияние. Последвалото приветствие в медийното пространство на Брекзит като победа на анти-глобализма донякъде замъгли факта, че то представляваше предупредителен изстрел към ЕС, защото напускането на Великобритания не бе просто действие срещу глобализма, то бе бунт срещу бюрократичната инерция на ЕС, чиято цел все повече се асоциираше с възпроизвеждането си, а не в осъществяването на смислена интеграция. Народите на Великобритания напомниха, че интеграцията не е даденост, че ЕС не е всемогъща сила, можеща да пренебрегне националният суверенитет и най – вече необходимостта от преосмисляне на това какво искаме да представлява съюза, в който членуваме. Ответната реакция от страна на ЕС беше излизането на така наречената “бяла книга”, представяща няколко варианта за бъдещето на Европа. Книга, която въпреки, че разбираемо пристрастно представи бъдещите пътища пред Европа демонстрира желанието на съюза да работи за своето просъществуване като остава под въпрос дали то ще бъде продължение на бюрократичната инерция или смислен порив към интеграция. Основен момент в представените сценарии в нея е политиката на сигурността, пред която излизането на Великобритания от съюза ще открие нови възможности.

Като основен ефект от Брекзит бе възраждането на интереса за незабавно засилване на процеса на интеграция и следователно, разширяване на правомощията и влиянието на ЕС. Напускането на Великобритания отвори възможността то да бъде извършено в областта на сигурността, където разговорите за европейска армия отново набират популярност в следствие на напускането на основният им опонент. Това възстановяване на интереса към въоръжени сили под контрола на ЕС е добра възможност да погледнем няколко от фундаментите и евентуални стъпки при разглеждането и осъществяването на този неминуемо дълъг процес като успеха и резултатите от това начинание ще представлява ключов елемент в разграничаването между целенасочено и чисто реакционерско поведението на ЕС в отговор на напускането на Великобритания.

Разглеждането на европейските въоръжени сили изисква да се отбележат две основни неща. На първо място е резонно да се спомене, че действащите договори на ЕС позволяват значителна военна интеграция в институционалната рамка на съюза. Като основни причини за бавното и осъществяване са противопоставянето на Великобритания, както и липсата на особена мотивация и необходимост от предприемането на подобно начинание, чиито мащаби не бива да се подценяват. Напускането на Великобритания обаче премахва и двете задръжки. Не само основен опонент на военната интеграция изчезва, но и на ЕС се налага да демонстрира активност, с която да компенсира спънката, която представлява Брекзит. Също така ако говорим за разширение правата на съюза, особено във рамките на сигурността, военната интеграция под някаква форма е наложителна и основна част от този процес. Разбира се, това не означава създаването на европейска армия, но тук разглеждаме готовността и историческите препятствия пред ЕС за създаването й. То от своя страна изисква реално желание за наличието на подобна институция, която да оперира ефективно, а не е просто обещание, което да бъде въртяно пред очите ни.

Исторически препятствия.

От основна важност при създаването на въоръжени сили ЕС е историята. По-точно, говорим за първия сериозен опит за създаване на наднационални въоръжени сили на тогава обхващащия западна Европа съюз. Предложен от премиера на Франция, Рене Плевен планът останал в историята с неговото име създава основите на нашата представа за европейска армия. Основната идея представлява прехвърлянето на военни подразделения от държавите-членки към ЕС под командването на съвет от министри. Тази армия е трябвало да бъде основен елемент в европейската отбранителна общност, която след провала на плана „Плевен“ също не е осъществена. Още тогава възникват двете проблемни точки, които продължават да са основата на опозицията, на която ще трябва да отговори ЕС днес, ако цели създаването на собствени въоръжавани сили. Основното опасение е относно дублирането на ролята на Европейската армия с тази на НАТО. Великобритания, също поканена да участва, още тогава отхвърля идеята като продължава да отстоява тази позиция в следващите десетилетия. Опасенията на Великобритания, обаче не засягат останалата част от Европа в същата степен.

Дублирането, което би било факт само на базата, че европейската армия ще се строи по примера и опита, натрупан от НАТО не би представлявало основен проблем. Нещо повече, прекарването на въоръжените сили на ЕС под по-централизирано командване ще подобри кохерентността в действията на съюза. Проблемът за Великобритания произтича от факта, че прехвърлянето на отношенията от ниво САЩ – членове на ЕС към това на САЩ – ЕС прескача Великобритания и възможността и да се “наслаждава” в пълна сила на своите „специални“ отношения със Съединените щати. Единственото пораждане на спор във НАТО между ЕС и САЩ може да бъде създадено от факта, че ЕС като един член ще има по-големи възможности да противоречи на САЩ и да отстоява своите позиции, от който и да е от членовете му поотделно. Напускането на Великобритания означава, че пред ЕС се отваря възможността да отговори на въпроса защо са му необходими военни сили и да бъде съден на базата на отговора от своите членове, а не на базата на обстоятелства, които го обезсмислят.

Следващият основен проблем, който води и до неуспеха на инициативата на Плевен – отдаване на национален суверенитет.  Европа – родината на националната държава има дълга и кървава история на сблъсък между универсализма и национализма. Заложената след края на Тридесет годишната война (1618 – 1648г.) идея за взаимно призната легитимност се превръща в основна част на европейския многополюсен международен ред. Международен ред, който Европа впоследствие изнася от Америка до Азия, ред преживял и превъзмогнал сътресенията, породени от Френската революция и походите на Наполеон, възхода на Германия и впоследствие възхода на тоталитарните режими от ХХ-ти век. Европа от столетия демонстрира наличието на почти “алергична” реакция към всяка форма на универсализъм. В следствие на тази история, двуполюсният модел, който се заражда след края на Втората световна война неминуемо довежда до ответна реакция. Така и създаването и отхвърлянето на плана „Плевен“ парадоксално представляват ответна реакция на настъпващата вълна на универсализъм в лицето на НАТО и ЕОВС. Франция застава зад плана „Плевен“ с цел да се създаде институция, в която Франция не играе ролята на второстепенен играч и чрез която да се еманципира от доминирания от САЩ, НАТО. И също, френският парламент отхвърля изпълнението му, поради степента на национален суверенитет, която означава да бъде предадена чрез изпълнението на плана. Тези разнопосочни действия олицетворяват ситуацията, в която е изпаднала Европа. Омаломощена от Втората световна война, тя е неспособна да се изправи както в предхождащите векове срещу заплахата срещу нейния предпочитан подход към международните отношения от страна на колосите, които представляват САЩ и СССР. Но също така точно тази слабост и неспособност за реално отстояване на позиция открива пътя към създаването на ЕС. Дори Франция, която в един момент стига до там дори да напусне военното командване на НАТО осъзнава, че ерата в която европейските сили могат да въздействат на световния ред поотделно е отминала. Факт, който важи в пълна сила и днес и е от основните двигатели на интеграцията.

Но осъзнаването на факта, че ако Европа иска да запази традиционното си водещо място в международните отношения е необходимо да действа с един глас не означава, че историята е била и би трябвало да бъде забравена. Създаването на наднационална армия неминуемо ще предизвика ответна реакция от страна на консервативни и евроскептични страни. Реакция, която е напълно оправдана и разбираема като имаме предвид историята на континента. Преди налагането на националната държава, армията е основата на държавата. Франкската или Византийските империи не са представлявали един народ на една територия, а една територия защитавана от една армия. Същото важи в пълна сила за всички други държавни обединения. Дори с настъпването на националната държава армията остава основен фактор при формирането и защитата й. Националните държави са се превърнали в сърцето на всички междудържавни отношения в Европа. Следователно тези опасения, които ще бъдат отправени като опозиция на европейската армия не бива да бъдат захвърляни като елементарен евроскептицизъм или антиглобализъм, а да бъдат разглеждани като фактор за това в каква степен Европа е готова да направи следващата стъпка в своето развитие.

Армията

С риск да разбия утопичните мечти на едни и най – големите страхове на други е необходимо да се внесат пояснения какво най – вероятно би представлявала тази европейска армия. За начало, създаването и във никакъв случай няма да означава краят на националните армии. Процесът ще е дълъг и в обозримото бъдеще националните армии ще продължават да носят основната тежест за сигурността както на държавите членки така и на съюза като цяло. Достигането на момент, в който една европейска армия би могла да замести националните такива е в далечното бъдеще и като такова е безсмислено да се спекулира напразно по темата. Това, на което тук се обръща внимание е какво би представлявала тази армия в близкото бъдеще и какви стъпки се изисква да създадат основата за бъдещо развитие. Първоначалните стъпки ще са силно обвързани с опита, натрупан от членството в НАТО на държавите от ЕС. Армията ще представлява набор от високо мобилни отстъпени от държавите-членки подразделения, чиито действия ще оперират на базата на основно защитна доктрина. Основна причина за тази дефанзивна натура, която би приела бъдещата европейска армия е бюджета, който неминуемо в първоначалните фази ще е ограничен и неспособен да покрие огромните изисквания за провеждането на офанзивни операции. Изключение правят мироопазващите мисии от рода на тези в Западните Балкани или Сомалия, които членовете на ЕС изпълняват днес като част от НАТО. Размерите на тези операции не са големи, което ще направи необходимо инвестирането на ресурс, ако ЕС желае да изпълнява сериозни мисии, наравно със САЩ.

Първата стъпка в процеса за създаване на европейска армия ще представлява създаването на щаб и образуването на общо командване. Смятам за редно да се отбележи, че изборът на щаб може да се окаже от изключително значение за ЕС. Както вече уточнихме, създаването на наднационални въоръжени сили е изключително сериозна и значима стъпка. Като институция, европейската армия би имала капацитета да представлява изключителен и ключов играч в политиката на ЕС. Днес седалището на всяка институция се намира във западна Европа като за централна и източна Европа са заделени седалищата на отделни агенции. Създаването на европейска армия и избирането на нейно основно седалище открива възможността за първи път евентуално ключова институция за ЕС да бъде разположена извън западна Европа. Изборът на щаб ще говори много за това какво цели за бъдещето си ЕС. Дали въпреки присъединяването на нови членове и източното разширение ще продължи централизацията около западна Европа или ще има реален опит за децентрализация и противоборство на засилващото се чувство на провинциализъм у държавите в източна Европа. Следователно, евентуалното му позициониране на места като Прага, Будапеща или Братислава би представлявало позитивно послание, чиъто ефекти не са за подценяване.

След формирането на командната структура ще започне процеса на селектиране кои военни подразделения да бъдат прехвърлени под командването на ЕС. Европейската армия към този момент има капацитета да представлява увеличен по мащаби вариант на съществуващите бойни групи, които вече са на разположение. С други думи, говорим за части за бързо реагиране като приоритет ще се дава на високо мобилните елитни подразделение на държавите-членки. В съответствие на размера на войските ще се гласува бюджет, който да покрие разходите по изграждането на логистиката, необходима за поддържането и ефективното опериране на военните подразделения. Също ключова роля ще изиграе подхода към военно индустриалните комплекси на европейските държави, както и продължаващия процес по уеднаквяване и стандартизиране на въоръжението на държавите-членки, който би бил силно повлиян от форсиране на интеграцията в сферата на сигурността. Тези аспекти ще са в основата на разширението и развитието на една европейска армия независимо от предвиденият и краен вид. Създаването на въоръжени сили в подобен мащаб под командването на ЕС в никакъв случай не означава унищожаването на националните армии.

Моментът, в който една европейска армия би била способна да поеме изцяло защитата на съюза дори при бързи темпове на интеграция на политиките на сигурност на отделните членове е в далечното бъдеше. Това, което една европейска армия би представлявала днес е  концентриране и увеличаване на мащабите на действие на съществуващи организации, свързани с въоръжените сили като европейската отбранителна агенция, института за военни науки, бойните групи за бързо реагиране и т.н. Друг основен момент, който трябва да имаме предвид е, че военната интеграция е реален процес дори без намесата на ЕС.  Може би най – видимо е това в случая на Германия, която се явява като основен поддръжник на тази интеграция с участието си в създаването на подразделения като германо-нидерландския корпус и френско-германската бригада. Също така през февруари тази година, министрите на отбраната на Германия, Румъния и Чехия подписаха споразумение за задълбочаване на връзките в областта на сигурността. Като част от това споразумение бе интегрирането на чешката 4-та бригада за бързо реагиране и румънската 81 механизирана бригада към организационната структура на немските сили за бързо реагиране и 10-та бронирана дивизия. Това действие има за цел да демонстрира способността на малки армии да интегрират своите възможности в организационната структурата на по – големи държави при създаването на де-факто мултинационална дивизия. Германия представлява най – активният, но в никакъв случай единствения случай, в който страни членки в рамките осигурени им от ЕС и НАТО работят върху интегриране на въоръжените си сили.

Нека директно отговоря на въпроса. Да, Европейския съюз е готов за своя армия, но не и в мащабите и със способностите, които много страни му приписват. Независимо от факта, че Европа последователно премахва препятствията завещани от историята, остава въпроса до каква степен и капацитет е готова да предприеме подобна стъпка, която засяга фундамента на държавите, които са негови членове. И докато желанието за военна интеграция между държавите е налице, то тя може да бъде изпълнена също в рамките на НАТО. Основен въпрос, на който европейският съюз има нужда да отговори е дали едни въоръжени сили под негово командване няма да са просто дублиране на функции на НАТО с цел разширяване на правата и функциите на ЕС за сметка на членовете му. Също така, ще има ли реално подобряване на взаимодействието със съюзниците и дали съществува ясен план какво се има предвид не само под европейска армия, но под целият процес на интеграция в сферата на сигурността в рамките на съюза. Дебатът за създаването на европейска армия ще е дълъг и опозицията на идеята е от целият спектър ляво – дясно и докато ЕС не може да предложи конкретни цели и функции, които да оправдаят активната му намеса в политиките на държавите членки ще трябва да се ограничи с малки и до голяма степен незначителни стъпки.

………………….

Този текст е създаден по проект „Студентска политологична платформа. Формиране на журналистически умения в собствена медийна среда“, осъществен с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на студентски иновации на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София. Съдържанието на тоекста е отговорност единствено на авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София.

Готов ли е Европейския съюз за своя армия?

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top