Статии

Знаем ли какво искаме?

Не мога да ви кажа нищо за Сирия. А и да ви кажа, не ми вярвайте. Не знам какво точно става там, кой крив и кой прав, кой лъже и кой казва истината, даже как може да свърши всичко това не знам. И това не е защото на всеки въпрос няма отговор, а защото има по два отговора. Всеки факт е дублиран с противоположен. Всяко мнение е зачертано с друго мнение. Със сигурност знам само, че там умират хора, страдат деца, сриват домове, а ние гледаме на това като на компютърна игра.

Не мога да ви кажа нищо и за случая Скрипал. Бих искала да съм Велислава Дърева и да знам всичко по въпроса, но не съм. Прочетох всички версии, всички изявления, всички предположения и сега знам още по-малко, отколкото преди да ги прочета. Знам само, че със Скрипал се случва това, което се случва с всеки двоен агент във всеки криминален роман – в края на краищата едната от двете страни го премахва. И ние гледаме на това като на театрална крими пиеса, а не като на нещо, от което зависи дали утре ще живеем в студен мир или гореща война.

Даже за ареста на кметицата на „Младост“ не знам какво да кажа. Да бях македонски журналист, щях да напиша „Арестуваха кметица в София пред очите на гражданите, кога и у нас?“ Но не съм македонски, български журналист съм. Сега ние сме румънията на македонците, защото и ние викахме кога и у нас. Но не сме искали да гледаме това унизително представление, което ни изиграха няколко институции във вторник. Видяхме как се бяга от затвор, във вторник ни направиха показно как се вкарва човек в затвор, не знам кое от двете е по-опасно – в краткосрочен план първото, но в дългосрочен по-скоро второто.

Да не сме на мястото на хора, на които им се налагат да изказват позиции, ще кажете. Не ги мислете, на тях им е лесно. Техните позиции не зависят от фактите. Дори и когато за едно и също нещо се предлагат с еднаква настойчивост два различни факта, те предварително знаят кой е правилният. Не верният, а правилният. Техните позиции са предварително готови. Не му трябват (колкото и да твърди, че му трябват) на премиера Бойко Борисов факти, за да заеме позиции, това, което му трябва той си го знае отпреди събитията – че позицията трябва да е балансирана. Не му трябват доказателства на президента Румен Радев, той предварително знае, че позицията му трябва да е на една педя разстояние от Русия и на един хвърлей камък от Европейски съюз. Още по-малко му трябват факти на Росен Плевнелиев, неговата позиция е една и също по всички въпроси. Корнелия Нинова също е ясна – първо ще каже, че сме членове на Европейския съюз и след това ще защити Русия.

Това е разделителната линия днес, колкото и валчесто да го казват всички – тя минава между Брюксел и Москва. След като избрахме да бъдем едни, днес си правим сметката дали пък не е по-изгодно да бъдем други. Това за нас не е особено трудно – били сме всякакви. Затова вместо да ви обърквам допълнително, ще ви разкажа една притча. Поуката от нея е важна: когато не знаеш много неща, важно е поне това да знаеш какъв искаш да си, къде искаш да си, в какво взаимоотношение с останалия свят искаш да си. Всяко място под слънцето, казва още притчата, има своите плюсове и минуси. И ако нагласата ти е да ползваш само плюсовете и да се спасяваш от минусите, ще ти бъде даден сериозен урок. За всеки от нас важи, но в случая си представете, че важи за всички нас заедно, за България.

 

Един беден каменар разбивал с чука си скала в планината. Денят бил  непоносимо горещ,  каменарят изнемогвал. От него се леело пот и гняв.  През това време по тясната планинска пътечка преминал файтон. Вероятно с някакъв богаташ в него. Каменарят не можел да го види, перде на прозорчето пазело пътника от лъчите. Той си представил как би се чувствал на мястото на богаташа. Почти усетил хладината и подрусването на файтона.  Всичко бих дал за това, всичко, мислел си каменарят. Желанието му било толкова голямо, че чудото се случило.

В следващия миг каменарят вече не бил под палещите лъчи на слънцето с чук в ръка, а във файтона. И наистина усетил хладината.  Но след малко и тя не му била достатъчна, пак усещал горещината. Не както преди, но той вече бил забравил как е било преди. Сега сравнявал със своето желание. А желанието му било да е силен. Да е толкова силен, че нищо да не му пречи. Слънцето пречело. Пречело просто с това, че е слънце. Защо светът е устроен така, че винаги нещо ти пречи, мислел си новороденият богаташ. Защо винаги край теб има нещо, което е по-силно от теб? Не може ли аз да съм най-силният? Не може ли аз да съм слънцето? Желанието му било толкова, толкова силно, че и това чудо станало. В следващият миг новобогаташът вече не бил човек,  а станал самото слънце.

Вече всичко било различно. Човекът-слънце греел на небето и нямало никакво значение какви хора пъплят там долу по земята. Човекът-слънце бил далече от всичко това, над всичко това. Единственото, което имало значение е, че той бил най-силен, най-могъщ, че всички зависят от него. И точно в този момент се случило нещо, което хвърлило в съмнение слънцето. Най-неочаквано пред него застанал облак и го затулил.

Слънцето видяло, че хората долу с облекчение погледнали нагоре и били благодарни на облака, който ги спасил от лъчите. Хората долу вече не зависели от слънцето. Някакъв си облак само се преместил и изведнъж лишил слънцето от най-голямата сила.  Излизало, че облакът е по-силен. В такъв случай не искам да съм слънце, а облак, помислил си бившият богаташ и още по-бивш каменар.

И в следващия миг вече бил облак.Най-после всичко било наред. Вече дори силното слънце зависело от него. Облакът продължавал да седи пред слънцето и се наслаждавал на мощта си. Долу на земята хората говорели не за слънцето, а за облака. Най-после е най-силен! Няма никакво съмнение. Цялата земя под него го потвърждавала.

И в този момент духнал вятър. Отначало тихичко, после все по-силно, накрая извил силен вятър, който само за миг запратил облака далеч от слънцето. И не само го преместил, ами продължил да си играе с него, като го придвижвал накъдето си иска из цялото небе.  Как е могъл да се заблуди, това било грешка и тя трябвало да се поправи, като стане вятър.

И станал. Най-после всичко било наред.  Цялото небе било негово, можел да си играе на воля с когото си поиска, както си поиска. И го правел. Свистял и се наслаждавал на силата си. До мига, в който се блъснал в нещо твърдо, нещо невероятно силно, толкова силно, че го спряло. Била една скала, застанала на пътя му. Не го пропускала по-нататък. Стояла непоклатима. Значи така, значи тя била по-силна. Но вятърът вече знаел какво ще направи. Бързо поискал да стане скала. И станал. Вече можел да спира и най-силните ветрове.  Вече бил непобедимата от ветровете скала.

И тогава видял… Видял, че по планинската пътека към него се задава каменар с чук в ръка.

Ние знаем ли какви искаме да бъдем, къде искаме да бъдем, с кого искаме да бъдем?

 

Знаем ли какво искаме?

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top