Статии

Изходът е два национални празника

Щяхме ли да се скараме на националния празник, ако той не беше на 3 март?

Датата 3 март извади късмет във време, в което за демократично се смяташе всичко, което е обратно на съществувалото между 1944-та и 1989-та. Както знаем 3 март, заподозрян, че е шовинистичен празник, не се чества след 44-та. Едва през 1978 година по случай 100-годишнината на подписването на Сан-стефанския договор празникът е реабилитиран като официален. Някак логично беше през 1990 година тогавашният национален празник 9 септември (пак ден на освобождение) да се замени с предшестващото Освобождение. Идеята, по спомен, се роди на големия митинг на СДС на 3 март 1990 г., тогава шеговито се подхвърли и това, че съвпада с рождения ден на Желю Желев. Няколко дни по-късно промяната бе направена и от 1991 г. Трети март е националният празник на Република България.

В годините след това не един и двама – кой исторически аргументирано, кой емоционално, кой загрижено за общественото ни единение – се изказаха против избора на Трети март за национален празник. Без последствия. Но рехаво подкрепени, както винаги у нас и подкрепата, се раздели на две – някои хора казват, че най-подходящият ден за национален празник е красивият, обединяващият, даващият повод за гордост 24 май, други настояват, че тази почит заслужава 6-и септември, денят на историческото събитие, което сме направили сами, без чужда опора и разрешение, без предателство, в пълна тайна и с минимални жертви.

Щяхме ли да се скараме по оста за и против Русия, ако националният ни празник беше Шести септември? Предположението ми е, че нямаше да се скараме, а щяхме да се избием, но да караме подред. Съединението през 1885 г. изненадва всички велики сили, най-вече Русия, която претендира да е в час с всичко случващо се в България. Не и този път. Намиращият се по същото време в Москва руски консул в Пловдив Сорокин отхвърля новината, когато се получава депешата за румелийския преврат. „Това е невъзможно – казва той, – не вярвайте.“ Обаче се оказало възможно. Народът в София ликува, веят се знамена, леят се патриотични речи, но на митинга не присъстват хора от партията на Драган Цанков, защото Съединението е станало без съгласието на Русия.

Ето какво се случва по-нататък, описано от Симеон Радев в „Строители на съвременна България“: „Положението се подобряваше значително, когато от Петербург дойде нечаяно едно потресающе известие:една заповед на княз Обручев предписваше на княз Кантакузина да си даде оставката от поста на военен министър (на България) и отзоваваше руските офицери , служещи в Княжеството и в Румелия. Княз Александър остана зашеметен от този удар. За него това значеше не само една тежка присъда на руския цар върху революцията, но и грамадно намаление на шансовете на младата българска войска да може да защити страната.“

Младият български княз пише в отчаянието си телеграма до руския цар: „Ако отзоваването на руските офицери, които служеха в моята войска, е един знак на неодобрение, отнасящ се специално до мене, заявявам на Ваше Величество с пълна искреност, че съм готов да пожертвам своята корона за благото на българския народ. Моля само Ваше Величество да покровителства съединението на двете Българии, съединение, което е било приготвено и прогласено без мое знание и против моята воля.“ Величеството не се трогва. Военният министър подава оставка. Депутатите пращат деветима свои представители при руския дипломатически агент Кояндер със същата молба, но той ги посреща грубо. Стамболов не му остава длъжен, казва му, че ще дойде ден, когато „вий сами ще търсите българските представители, но те ще бягат от вас.“

Вярата в Русия е все още много силна, депутатите преглъщат грубостта на Кояндер, но продължават да вярват, че императорът ще се отзове на молбата им да не обезглавява българската армия. Избира се нова депутация, в която влизат митрополит Климент, Ив. Гешов, Ив. Терджиков, Димитро Папазоглу и още трима по-млади членове. Руският дипломат Игелстром посича надеждите им, като казва, че такава делегация императорът няма да приеме, а на въпроса защо, отговаря: „Защо ли? Вий забравили ли сте, че тези господа се изказваха в Областното събрание против кредитите за построяване на храма в Шипка?“ Делегацията обаче не се отказва.

Първата им среща е с Николай Гирс, тогава министър на външните работи на Руската империя. Ето част от отчета за тази среща: „Чувствата на императора към България, към делото, създадено от баща му, прибави г. Гирс, не могат да се изменят, но България към нас не е такава, каквато ний очаквахме. Правителството е враждебно нам, какво не направихме за вас, нищо не ползува.“ Паралелът между казаното от външния министър през 1885 година и патриарх Кирил през 2018 г. е неизбежен.

Все пак българската делегация се среща с императора на Русия. Молбата е коленопреклонна, само ти, единствено ти, господарю можеш да предотвратиш нещастието над освободената с руска кръв България, съжалете се над нещастния български народ и не го оставяйте в тези тежки минути…Отговорът на тази молба е в две версии. Първата – увъртян любезен отказ е изпратен и оповестен публично. В по-дългата версия се споделят думи на императора, които са за по-доверено разпространение, за да не всеят тревога в България: „Съобщете на българския народ – казва руският император, –  че за разединение и дума не може да става, но дотогава, докато е у вас това правителство, нищо не очаквайте от мене.“ Сега думи, подобни на думите на руския император, се чуха от едно шумно предаване по руската държавна телевизия от един бивш руски политик.

Ако беше национален празник, обединяващият ни Шести септември щеше да даде дори повече причини за разединение по оста за и против Русия, отколкото Трети март. Особено затруднен щеше да е Волен Сидеров, но пък интересно дали нямаше да измисли нещо още по-екстравагантно от това, че България я е нямало никаква до средата на 19 в. и дали Емил Кошлуков щеше да го покани, за да се чуе това негово изпълнение два пъти, защото според съвременната политическа поговорка „който плаща, той казва колко пъти да свири музиката една и съща песен.“

Може би все пак духовният, цветният, песенният, красивият 24 май би бил един обединяващ национален празник? Ооо, не каза ли Путин навръх 24 май на Георге Иванов, че „24 май е празничен ден в Русия, заради Деня на славянската писменост, която дойде у нас от македонската земя.“ Точно така каза. И по същата причина като Александър Трети през 1885 г. го каза: нищо, което сме направили сами, нищо, за което имаме своя заслуга и за което не сме коленичили, не ни се признава.

За разделението ни по отношение на Русия няма значение кой ще е националният празник – когато сме разделени в отношението си днес, има причини да се разделяме по повод на което и да е историческо събитие. Единият изход е все някога да бъдем на едно мнение по отношение на Русия – тя е част от нашето емоционално минало и дано да е част само от практическото ни бъдеще. Другият изход е да си направим два национални празника – Трети март за русофили и Шести септември за русофоби. Няма да сме единствени. В света вече има една държава с няколко национални празника – Пакистан.

Изходът е два национални празника

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top