Студентски дебюти

Интеграция – съдействие, а не защита

Ако има нещо, по което всички балкански страни си приличат, то това са проблемите с малцинствата. В резултат от множеството войни, разселвания и миграционни потоци, малцинствените проблеми в страните от региона се оказват едни от основните, с които се сблъскват тези държави. И България, разбира се, не е изключение. У нас историческото наследство беше допълнително усложнено от непоследователна държавна политика  и опити за насилствена асимилация, ярък израз на която стана решението на БКП за Възродителния процес. След краха на социалистическия режим и демократизирането на обществото страстите постепенно се поохладиха, но през последните години се наблюдава ново изостряне. Причина за това може да търсим в неуспеха на българските правителства да постигнат трайна и необратима интеграция на двете най-големи малцинствени групи – роми и турци. Линиите на разкол  се увеличават допълнително със задълбочаването на социалните и икономически неравенства както на национално ниво, така и вътре в отделните етноси. И това все повече се превръща в един от основните проблеми на сигурността.

Провалът на интеграционната политика при мюсюлманското население на България е сходен с този в редица европейски държави. Икономическата и социална изолация води до обръщане към религията и често към нейните радикализирани варианти, привнасяни от външни емисари. Според проучване на „Алфа Рисърч” от април 2017 г., 86 % от мюсюлманите в страната считат, че религията играе важна роля в техния живот, а при мюсюлманите от гетата процентът е 99%. И това явно показва, че религиозността върви ръка за ръка с бедността. Все повече млади мъже и жени се насочват към джамията с очакванията, че там ще намерят надежда и смисъл на битието си.

Въпреки, че само по-себе си обръщането към религията не е негативно явление, нейното съчетание с бедността може да се превърне в благодатна почва за евентуална радикализация. Основните причини, поради които българските мюсюлмани се обръщат все по-често към исляма са влиянието на емигрантските общности в чужбина и напътствията на „новите“ имами, пристигащи от Саудитска Арабия и Турция. Липсата на задоволителни икономически възможности в границите на страната принуждава младите мюсюлмани да потеглят за Европа, в търсене на сезонна работа. Най-често те избират държави с големи мюсюлмански малцинства, където придобиват нови, в някои случаи радикални, които впоследствие пренасят в България.

Ролята на обучените в Турция и Саудитска Арабия имами има още по-опасни последици. Новите религиозни водачи влизат в пряк конфликт със старите и много често ги изместват. Те носят със себе си консерватизъм и фундаментализъм, които са чужди на относително либералното практикуване на исляма в страната. Имамите имат огромно влияние в малките и затворени общности, където диктуват целия начин на живот на хората – от облеклото до морала и политическото поведение.

Отделен е проблемът с интеграцията на ромското малцинство, който има своята специфика, независима от вероизповеданието им. На първо място  ромите не са хомогенна група. Те са разделени на различни кланове, които трудно съжителстват по между си. И докато българските турци имат свое представителство на национално ниво в лицето на ДПС, ромското население нито има, нито може да  създаде партия, която да защитава неговите права и интереси. Вместо това, те предпочитат да продават гласовете си на този, който  предложи най-много.

Освен липсата на адекватно политическо представителство, което да  защитава интересите на ромската общност, ромите са изправени пред безмилостния ход на историята. Развитието на техниката и технологиите унищожават традиционни за тях професии и преобръщат целия им начин на живот. В лицето на такива предизвикателства, българската държава не взима никакви мерки, за да се справи адекватно с проблема, надявайки се, че той ще се разреши сам. Задълбочаващата се изолация и маргинализация на ромското население води до все повече дискриминация и все повече недоверие между малцинство и държава. Попаднали в този затворен кръг на омразата, сме изправени пред реалната заплаха ромското население да се обърне към по-драстични методи за справяне със своите проблеми и е голяма вероятността да намери опора в радикалния ислям.

Случаят в Асеновград е много ярък пример за нежеланието на политическия елит на страната да се заеме сериозно с проблемите на малцинствата. Свидетели сме на това как един сравнително дребен битов конфликт придоби хипертрофирани размери и беше използван от различни партии и организации за политическите им цели. От една страна националистите поставят под общ знаменател всички малцинствени групи и ги обвиняват за всичко злини по света, а от друга, партии като ДОСТ намират повод да упрекнат българите в нетолерантност и дори да провидят „таен заговор между политическите лидери и българските десни екстремистки партии“. Цялата им политика към малцинствата е подчинена на тесните им партийни цели и електорални сметки.

Задълбочаването на неравенствата и насърчаването на омраза са пряко свързани явления. При липсата на икономически възможности, членовете на малцинствени групи се обръщат или към религия, или към насилие и престъпност, като и двата варианта компрометират националната сигурност. Колкото повече време минава без адекватна интеграционна политика, толкова по-големи са шансовете етническият мир да се разпадне под ударите на националисти и екстремисти от всякакво естество.

При добро желание управляващите биха могли да потърсят успешни модели за ромска интеграция в европейските страни, които имат реални успехи в  тази област. Една такава страна е Испания. Програмата за интеграция на ромите се нарича „Acceder” (или „Включване“). По време на диктатурата на Франко ромите са третирани като животни, гонени са и им е забранявано да се събират в големи групи. Провалът на тази политика за „интеграция“ води до коренна промяна в подхода и до раждането на програмата „Acceder”. Според тази доктрина, човешките права и дискриминацията срещу ромите са производни от икономическата и финансова стабилност на членовете на етноса. Затова програмата поставя на първо място не борбата с дискриминацията, а образованието. Право на социални помощи и жилище имат семейства, чиито деца посещават редовно училище. Младите роми могат да се записват в специални професионални училища, които не само ги правят конкурентноспособни, но също така им предоставят възможност за трудова реализация във фирми, работещи със съответното училище.

Испанският модел със сигурност не е идеален. И там част от ромите не завършват училище, други предпочитат номадския си начин на живот и бягат от опитите на държавата да ги интегрира. Но резултатите са недвусмислени – 85% от ромите в Испания са грамотни, 95% от тях притежават апартаменти, а 75% имат стабилен източник на доходи. Опитът на Испания дава добра представа за това какво може да бъде направено за интеграция на малцинствата и за това какви резултати могат да бъдат постигнати. Ключът към успеха може би е не в самоцелната борба с дискриминацията и сляпото социално подпомагане, а в активните усилия и създаването на възможности за приобщаване на малцинствата към икономическия и социален живот на страната.

…………………………

Този текст е създаден по проект „Студентска политологична платформа. Формиране на журналистически умения в собствена медийна среда“, осъществен с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на студентски иновации на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София. Съдържанието на тоекста е отговорност единствено на авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София.

Интеграция – съдействие, а не защита

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top