Статии

Какво искат европейците?

Поредицата от кризи през последните години непрестанно избутваше на преден план въпроса за настроенията и желанията на европейските граждани. Защитниците на ЕС правеха непрестанни препратки към устойчивата подкрепа за него и третираха временните спадове в нея като разбираеми и оправдани, но, в крайна сметка, лесно обратими при подобрение на ситуацията. Критиците пък настояваха, че нещо трайно и дълбоко се променя в тези нагласи и съюзът губи необратимо подкрепа, просто защото не смогва да отговори на съвременните очаквания на хората. Както е обичайно в политическите битки, и двете страни говореха от името на „европейците“, призоваваха ги да заемат тяхната страна, цитираха всякакви изследвания. Подобни маневри се правят постоянно в националната политика, а с политизацията на съюза това се случва все по-често и по отношение на различните европейски въпроси. След Брекзит и успехите на множеството крайно-леви и крайно-десни партии, мнозина настояваха, че това е гласът на европейците. Сега след успехите на мейнстрийм кандидатите в Холандия и Австрия и след избора на Емануел Макрон, не по-малък брой хора се опитват да ни обяснят, че това е всъщност реалния, истинския вот на гражданите на „стария континент“.

Подобни спорове едва ли могат да бъдат решени единствено през интерпретация на изборни данни. Те са важен индикатор и дават ясни знаци за настроения и тенденции, но единствено по-дълбокия поглед може да очертае структурни и дългосрочни нагласи и причини. Подобни изследвания не се правят често и затова тяхната поява винаги е интересна и заслужаваща внимание. Само преди дни излязоха данните от проучване на лондонския институт “Чатъм Хаус“. Проведено е в 10 държави в периода декември 2016 – февруари 2017 година с две извадки, първата е от 10 000 граждани, а втората е от 1 800 индивиди, принадлежащи към европейския „елит“. Като цяло данните потвърждават някои основни и вече добре оформени тенденции. Между гражданите и елитите има сериозно разделение на тема Европа, и то по ключови параметри. Например по въпросите на националния суверенитет и по-нататъшната интеграция, общото между двете групи е единствено по запазване на сегашното статукво от правомощия (по 28% и в двете групи). Гражданите обаче много повече желаят да видят връщане на правомощия на националната държава (48% на 31%) и обратно, елитите са доста по-склонни да търсят решения чрез повече интеграция (37% на 24%). Очаквано, същото отношение се възпроизвежда и по отношение на създаването на федерална структура на „стария континент“.

Далеч по-важно е обаче друго разделение между елити и граждани, защото то влияе в дълбочина върху цялостното отношение към ЕС. Едва 34% от гражданите са на мнение, че в личен план са спечелили от принадлежността към организацията, докато при елитите са цели 71%. Източниците на това разделение на нагласите все повече се коментират и бяха трансформирани в политически вот на Брекзит, както и при нарастването на подкрепата за крайно-десни и крайно-леви партии в различни „стари“ държави-членки. Разминаванията в ползите най-често се интерпретират като грешка на възприятията. С други думи, „по-обикновените“ европейци просто не разбират и осъзнават реалните ползи, подвеждат се по преекспонирани дефекти и проблеми във функционирането на съюза и т.н. Например, деиндустриализацията не се дължи на единния пазар, а главно на технологични иновации и оптимизации. Вярно и нормално е, че подобни сложни процеси трудно могат да бъдат обяснени и възприети в дълбочина. В същото време обаче съществуват конкретни процеси и възможности, например „изпратените работници“, които създават реално напрежение на западните трудови пазари и веднага изместват по-общи макро теории и обяснения за аутсорсинга.

Въпросът за предполагаемите разминавания между реалност и възприятия има нужда от нов подход. ЕС трябва да осъзнае политически, че произвежда предимно системни ползи и възможности и по-малко преки, осезаеми, добре таргетирани такива. Това е кодирано в характера на проекта, но може да бъде модифицирано и ще трябва да се направи, ако той иска да започне да възстановява подкрепа и легитимност. Един пример може добре да илюстрира проблема. Веднага след глобалната криза, започнала през 2008 година, съюзът създаде един малък фонд за подкрепа на загубилите работните си места в резултат на глобализационни дислокации. Той обаче е едва 150 милиона евро за период от седем години и праговете за достъп до него са твърде високи и постижими единствено за големи компании. Реформата на този фонд, неговото увеличение и обръщане към малките и средни предприятия, които са гръбнака на европейската икономика би донесло множество подобни ползи. Това важи и за прословутия план „Юнкер“, който отново е фокусиран върху системни ползи, например транспортни връзки, интерконектори и т.н. Подобен фокус може да бъде балансиран с преки интервенции и инвестиционна подкрепа по отношение на важни публични блага в страните – членки. През последните години има известни политически признаци на подобно преосмисляне, но то е все още на твърде ранен етап.

Друг важен извод на изследването е, че най-изострените разделения са по въпросите на идентичността и вървят по вече добре познатата либерално – авторитарна линия. Същественото е, че хората все повече формират отношението си към ЕС през идентичност и по-общи културни нагласи, отколкото през икономически статут или социални затруднения. Това е ключов извод. Затова и не е случайно, че въпросите на сигурността, имиграцията, бежанците, степента на отвореност на съюза и други са все повече в центъра на обществените интереси и очаквания. Това създава много по-устойчива основа на отношението към организацията от чистите икономически размествания. И тук обаче е валидно казаното по-горе. ЕС трябва да намери начин да пребалансира системни и по-конкретни и таргетирани ползи. Именно затова създаването на добре работещи институции по външните граници и в изброените области би имало силно положителен ефект върху нагласите на „обикновените европейци“.

Изследователите откриват добра новина в относително високата подкрепа за разбирането на ЕС като солидарна структура. 77% от елитите и 50% от гражданите са съгласни, че по-богатите държави трябва да подкрепят финансово по-бедните. В анализа обаче отсъстват данни за мненията на хората по отделни държави, което всъщност би дало много по-точна картина. От предходни изследвания е известно, че в малкия брой страни донори тази подкрепа постоянно намалява и става все по-условна. Солидарност, но по нашите условия и под наш контрол, така сбито изглежда позицията на по-скептичните общества. Това е все по-видимо в начините на управление на европейските фондове и там тази тенденция е вече институционализирана. Чисто политически обаче, в държавите донори правителствата ще бъдат под нарастващ натиск в това отношение и тяхната подкрепа за по-бедните страни ще е функция на ефективността и ефикасността на помощите и инвестициите. Всъщност, това е добра новина и за последните.

Какво искат европейците?

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top