Статии

Къде отиват популистите?

Едно облекчение броди из Европа. След години на притеснения и отстъпление пред „популистите“, тенденцията е обърната. Брекзит и Тръмп няма да дефинират бъдещето, вълната е пресечена след техния неуспех в Холандия, Австрия, Франция, а наесен и в Германия. Облекчението е последвано от изкушението да приемем случващото се като „популистки момент“, просто циклична и ситуативна реакция на натрупало се напрежение и временни проблеми, свързани с икономика, имиграция и сигурност. Веднъж потушени и овладени, трудностите поотминават и гражданите се връщат в „нормалното“ политическо пространство, в което иначе пребивават. Някои дори побързаха да обявят победа на „здравите сили“ над отклоненията. При подобна нагласа, популистите изчезват в момента, в който са загубили изборите, а социалния и политически свят наглед се връщат към своето пред-кризисно нормално. Тази грешка вече се коментира доста широко и много анализатори обръщат внимание на различни дългосрочни тенденции, които захранват недоволството. Списъкът е вече познат: автоматизация, off-shoring, технологични иновации, тероризъм, нарастваща имиграция, културно недоволство от глобализацията и други. Дори такъв най-общ поглед подсказва, че става въпрос за дълбоки преходи, които ще генерират проблеми доста години напред. Неразбирането на популизма обаче има и други, по-различни източници.

Конструирането на макро тенденции по въпросите на популизма прави и друга грешка. Често се преекспонират случаите на сдържане и електорално отстъпление. В момента се случва нещо подобно. Например, очакванията само преди година-две бяха, че „Алтернатива за Германия“ ще влети на политическата сцена по подобие на други скорошни изненади като движението на Бепе Грило в Италия. Оттогава нивата на подкрепа са снижени наполовина и мнозина побързаха да обявят „края на заплахата“. Идентично е и отношението към станалата вече твърде известна „партия на независимостта“ на Найджъл Фараж. Само преди няколко години тя печелеше европейските избори във Великобритания, притисна торите по начин, който ги принуди да обявят референдума и на практика доминираше медиите в страната със своите позиции. Днес, само седмици преди предсрочните парламентарни избори, тя има нива на подкрепа от около 3-4 процента и много коментатори вече я отписаха. Самият Фараж се оттегли, в ръководството има постоянни крамоли, кампанията върви неубедително, а и самите консерватори „превзеха“ много от политическата територия на линеещата партия. Мнозина вече обявиха нейната политическа смърт.

Реалността обаче е далеч по-сложна. Подобна селекция от сложната обща европейска картина не е оправдана, защото на много други места дори актуалните тенденции са различни независимо от все още работещите „санитарни кордони“. Първо, дори в случаят с UKIP могат да бъдат открити предходни моменти, в които партията е губила популярност, въпреки актуалността на темата за имиграцията и ЕС. Това подсказва устойчивост, която трябва да бъде отчетена и внимателно анализирана. Нещо повече, много коментатори не виждат социалната устойчивост зад често пулсиращата подкрепа за политическите субекти, които изразяват подобни позиции. С други думи, свиването на политическата подкрепа далеч не означава свиване на социалната подкрепа. Това е една от причините за изненадата за мнозина на последните президентски избори в САЩ и на референдума във Великобритания. На Острова вотът за оставане или напускане на ЕС активизира именно такъв тип избиратели, които вече бяха престанали на гласуват на парламентарни избори, в случая части от „работническата класа“ и възрастни пенсионери. Грешка на политици и анализатори е просто да гледат политически процеси и данни, а да не вникват в социални и икономически такива. Това е особено важно за разбиране на популистките партии.

Следваща грешка е подценяването на малко видимата устойчивост и постепенното разширяване на подкрепата за някои от тези партии. В повечето случаи те се приемат като бързо появяващи се вълни, които идват внезапно и после изчезват. Всъщност, това подценява тяхната социална подкрепа и времева устойчивост. Например, „партията на свободата“ в Австрия и „националния фронт“ във Франция далеч не са преходни явления, а вече добре установени елементи от двете политически системи с няколко десетилетна история. Нещо повече, подкрепата за тях не е единствено ситуативна и идва от все по-добре структурирани и сплотени общности. С други думи, там не става въпрос за хаотични движения на изборни номади, които влизат и излизат в политическата общност, а за доста плътно културно сплотени групи. Именно затова резултатът на льо Пен и удвояването на нейната подкрепа е важен резултат от току-що отминалите президентски избори. Това е не само предимство във времена на все по-хлабави партийни идентичности, но и условие за тяхната политическа жизненост. От тази гледна точка, популистките партии не приличат на преходни формирования за изразяване на политическо недоволство и имат доста солидни социални фундаменти.

Много често по отношение на популистите има и аналитична и коментарна инерция. Сякаш тяхната политическа идентичност не се променя във времето, сякаш знаковите тези и послания са веднъж завинаги „закотвени“ в реторика, документи и политики. Всъщност, това не е така и често дори по важни въпроси. Например, австрийската „партия на свободата“ от десетилетия е сред най-добре познатите из Европа крайно-десни партии. Нейният скепсис към ЕС също е добре известен, а Йорг Хайдер бе сред първите, които започнаха да правят връзката между имиграция и европейски политики. През годините това отношение се задълбочаваше и логично доведе до исканията за референдум за напускане на съюза. Неуспешният кандидат за президент Норбърт Хофер например настояваше по време на своята предизборна кампания за спешното провеждане на такъв. Тези гласове станаха особено активни след Брекзит вота през юни миналата година. Сега обаче сме свидетели на промяна в тази позиция. Преди очертаващите се предсрочни избори през есента на тази година, партията върви към отказ от референдум за напускане на ЕС. Очевидно дълбочината на подкрепа за съюза в страната е пречка пред продължаващо разширяване на нейното електорално влияние.

Същият процес се случва и при знаковата за популистите Марин льо Пен. Анализатори и вътрешно-партийна опозиция са единни, че именно нейните радикални планове за излизане от еврото и евентуално ЕС се стреснали много потенциални избиратели. Нейните обяснения за алтернативата на сегашното членство с паралелни валути и отсъствието на убедителни аргументи за подобен преход видимо притесниха твърде много хора. Те си дадоха сметка, че Брекзит не е точния паралел в това отношение и последствията от евентуално напускане на еврозоната ще бъдат много по-тежки и ще ударят техните спестявания, недвижими активи и икономическо бъдеще. В самия „национален фронт“ отдавна има различия по този въпрос и много от вътрешно-партийната критика към льо Пен сега се движи именно по тази линия. Няма да е пресилено да се каже, че много от водещите фигури около нея се движат по посока постепенно притъпяване на тези позиции с оглед разширяване на електоралната база. Разбира се, жонглирането на знакови политически позиции с оглед привличане на електорална периферия е трудна задача, но няма да е изненада промяната вътре във „фронта“ да започне именно  от омекотяването на анти-европейската реторика. Всички тези примери дават идеи и ориентации за това как точно да следим и разбираме един от най-съществените процеси на нашето време. Ако го правим добре, изненадите ще бъдат доста по-малко.

Къде отиват популистите?

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top