Статии

Къде отидоха алтернативите на Запада?

Често опонентите на западните модели на развитие представят нарасналите съмнения в тяхната състоятелност като „дух на времето“, неотменим елемент на „новото нормално“ на отмиране на Запада, социален и културен факт, с който всички трябва да свикнем. Подобна позиция има своите аргументи и малцина са тези, които ще отрекат сътресенията, с които тези модели имат да се справят. Но е извън съмнение, че чувствителността и усещане за срив са особено изострени по време на икономически кризи. Това съвпадение не е аргумент за „икономически детерминизъм“, но формира контекст на несигурност и житейски трудности, който допълнително усилва съществуващи противоречия и проблеми. Не е изненада, че приказките за „залеза на Запада“ избуяха в годините на една от най-сериозните икономически кризи от „великата депресия“ насам. Очаквано, с възстановяването на европейската и американската икономики тази реторика започна да отшумява, а вербалната агресия на нейните най-шумни глашатаи притихна. Икономическите трудности усилват и общото усещане за несигурност и съмнения за бъдещето, което допълнително създава добра почва за апокалиптични разговори. Възстановяването на икономическия растеж през последните няколко години променя контекста на разговора за бъдещето на западния свят, но най-вече удря по убедителността на неговите предполагаеми алтернативи. Всъщност, къде са те днес?

Една от най-шумно прокламираните алтернативи бе тази на евразийския икономически съюз (ЕИС), измислена и водена от Русия. Нейната реторическа конструкция и популяризация бе достатъчно очевидно и лесно разгадаема. Тя трябваше да бъде създадена като контрапункт на ЕС и да ползва потенциала на такъв тип организации, които макар и често непопулярни като цяло имат доверието на европейците. Симетрията беше очевидна, ЕС върви надолу, раздиран е от кризи, няма бъдеще и неговите алтернативи са неизбежни, знак на новите „многополюсни“ времена, в които навлиза Европа и света. Нещо повече, подобен евразийски съюз следваше да обхване и нарастващия ентусиазъм от бързото развитие на Азия, където вече всеки гледа да се позиционира по-добре. Импликацията бе ясна, ЕС е миналото, ЕИС е бъдещето. Моментално се намериха / бяха намерени и проводници на тази теза, някои от тях дори предложиха ЕС да признае ЕИС като равнопоставен партньор и по този начин да го легитимира. Появиха са различни „академични“ изследвания и анализи, които ни убеждаваха в ползите от подобни дипломатически упражнения. Въобще, евразийския съюз бе прикачен към големия и агресивен разказ за възхода на Изтока и залеза на Запада. Подобни концептуални и реторически маневри обаче не бяха в състояние да прикрият тежките дефицити на целия политически проект.

Русия съставлява 84% от БВП на организацията, но в годините след неговото основаване руската икономика среща все повече трудности. Управлението на Путин прекърши и скромните наченки на промяна на икономическия модел от времето на Медведев. Санкциите след инвазията на Украйна допълнително затрудняват развитието на страната и тя затъва по всички съществени макроикономически показатели. Подобна траектория притъпява всякакви претенции за успешно икономическо бъдеще и трудно може да популяризира идея за модернизация през членство в ЕИС. Нещо повече, данните показват, че има непрестанно свиване на търговските обеми между неговите страни-членки. Наскорошно изследване на „Chatham House“ по темата еднозначно заключава, че доминиращата стратегия на страните-членки е „да минимизират своите ангажименти и да максимизират гъвкавостта на общностната рамка“. Казано с други думи, всеки намира причина да е вътре, но никой не намира достатъчни причини, за да развива самата организация. Само за няколко години Русия еднозначно показа своята доминация и променя „правилата на играта“, например в ключовата област на нивата на тарифите. Това на практика обезсили митническия съюз, който бе в основата на цялото начинание и трябваше да бъде основа за политическо и институционално надграждане. Пак по руско настояване, евразийската комисия, която би следвало да следи за изпълнението на договорите бе създадена със силно ограничени правомощия и на практика не е общностна структура. Например, тя е с отслабени права да осъществява мониторинг на изпълнението на задълженията на страните-членки и не може да инициира съдебни действия. Тя е и слаб посредник при спорове и нейното мнение не е нищо повече от препоръка, която по-силната страна просто игнорира (например, споровете около вноса и износа на месо между Русия и Беларус).

Много по-интересна и значима е китайската алтернатива, или така наречения „Пекински консенсус“, който преди няколко години бе активно популяризиран от най-различни посоки. В неговата предполагаема основа е ключовата и нарастваща роля на държавата в развитието на икономиката и обществата. С нея идват и по-регулираните пазари, плановото развитие, социалните контроли и други. Наглед в Китай това продължава да бъде доминиращия модел, развитието, стъпващо върху водещата роля на партия и държава е нормата и износния политически продукт. По-близкият поглед обаче открива доста по-нюансирани динамики, които сочат в другата посока, към постепенно отслабване и делегитимиране на всесилната държавна интервенция. Все повече държавните предприятия разчитат на частния сектор и предприемачите и това е видимо по няколко линии. Например, държавните фирми са инструктирани да правят партньорства с частни такива в своите сектори, вторите са по-скоро задължени. Това не е случайно. Подробният анализ на самия растеж на страната ясно показва, че динамиката и темпото се поддържа именно от частните компании, докато държавните продължават да имат сериозни проблеми с дългове и ефективност. Противно на очакванията, частни фирми доминират ключови сектори като ресурси, индустриални производства и ютилитис. Частните фирми са дискретно, понякога и не толкова, задължени да работят със своите държавни еквиваленти. През последните години този процес се задълбочава и започва да подкопава легитимността на цялостната конструкция на модела, поне на ниво износ на политически идеи и модели.

Отслабването на китайската алтернатива обаче се случва и по индиректни начини, които проблематизират центрирания около всемогъщата държава модел. Един от тях е през бавното и неравномерно, но все по-осезаемо развитие на състезателната правна култура и система. Използването на правото на противопоставяне на държавата през съдебната система постепенно се превръща в социална и поведенческа норма и това е видимо от статистическите данни. Например, само между 2013-та и 2017-та година броят на административните дела срещу държавни органи се е удвоил и вече достига 330 000. Повечето от тях се отнасят до спорове, свързани с поземлени права, но все повече се разширява към търговско право и административни въпроси и спорове. Например, в търговското право броят на делата по защита на интелектуални права се е увеличил десет пъти за едно десетилетие. При това повечето дела се инициират от местни компании, несъгласни с държавни практики и съществуващи норми. Все повече дела срещу монополни практики се печелят от ищците и постепенно се появява юриспруденция в полза на свободната конкуренция. Наскоро на държавните институции бе наредено да наемат поне по трима юристи, за да се подготвят за промяната в правната среда. От 2014 година пък всички съдилища са задължени да качват на специален сайт своите решения, някои дела се излъчват на живо в интернет. Тези промени очевидно са направени по начин, който не застрашава директно системата, но спомага за постепенната промяна в нагласите и поведението и в крайна сметка започва да свива ролята на всесилната държава.

Китайската алтернатива често се мотивира и с поредица от аргументи от политико-културен характер. Основни сред тях са тези за хармонията като основа на развитието и международните отношения и „азиатските ценности“, които дават предпочитание на колективното пред индивидуалното. Дълги години подобна конструкция се предлагаше като контраст и контрапункт на западното обсебване с индивидуалните права, цялостната подредба на държавата и институциите около тази концепция. Китай се позиционираше не просто като говорител на тази цивилизационна алтернатива, но и като успешен конкурентен модел именно на „западния терен“ на икономическия растеж и социалното развитие. И това обаче все повече е подложено на проблематизиране и постепенно отслабване. Дълги години се настояваше, че Япония, южна Корея и Тайван не са реални демократични примери, поради намесата и присъствието на САЩ в региона след Втората световна война. Дори обаче да приемем този аргумент, през последните десетилетия има съвсем отчетлива тенденция на либерализация и демократизация в различните части на Азия. Например, демократизация в страни като Индонезия и Филипините, с прекъсвания в Тайланд, а постепенна либерализация, макар и неравномерна, на места като Мианмар. Макар тези процеси да са неравномерни, несигурни, често дори обратими, тезата с културната предопределеност на авторитаризма е все по-куха и без аргументи. Всъщност, затова и тя се чува все по-рядко.

Много от проблемите на предлаганите „алтернативи“ произтичат от политическото поведение на техните основни защитници, Русия и Китай. Първата без особени задръжки навлиза в чужди държави и си присвоява територии, докато втората е все по-настъпателна в усилията си да върне предходни позиции и влияние в източна, южна и юго-източна Азия. Подобно хегемонно поведение много трудно може да бъде представено като убедителна и привлекателна основа за създаване на съюзи и упражняване на системно влияние. Затова и все повече държави в техните периферии виждат в предлаганите алтернативи претенциозни идейни и политически конструкции, които просто маскират power play. Последствията от това възприятие са съвсем непосредствени по отношение на Русия, защото тя наистина няма какво да предложи със своята срината икономика и болно общество. Китайският случай е доста по-различен, защото страната има сериозни и дългосрочни аргументи, най-вече от икономически характер: огромен пазар с бъдеще, много свободни финансови средства за инвестиции, привлекателни междуфирмени партньорства и други. И в двата случая обаче привлекателността на предлаганите алтернативни модели страда от реалното им политическо поведение.

Къде отидоха алтернативите на Запада?

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top