%d1%81%d0%bd%d0%b8%d0%bc%d0%ba%d0%b0-%d0%b2%d0%bb%d0%b0%d0%b4%d0%be
Статии

Невидимото членство

Ако не знаехте предварително за членството на България в НАТО едва ли щяхте да разберете за него от медийната публичност или нашите политици. Все повече, то се превръща в добре пазена тайна, някаква подробност от институционалния пейзаж, която не присъства в политическия дебат или пък в този за сигурността, поне извън малките професионални общности. Можете да слушате крясъците и напоителното философстване около мигрантските потоци, но едва ли ще чуете в тях нещо за Алианса. Дори когато държавните институции правят нещо по натовска линия го кичим с мрънкане и полуизвинения. Например, при приемането на годишния план за военно сътрудничество със САЩ или различни натовски упражнения и сегашния военен министър се обяснява, че не се задава война, че няма страшно и т.н. И гледа темата по-бързо да си потъне в обичайната тишина. Затова и не е изненада, че продължаваме да сме „потребител“ на сигурност и като цяло се снишаваме по добре познат навик. Не е и изненада, че получаваме съответните оценки от съюзниците ни.

В България успяваме да направим още една странна наглед маневра. Публичната доминация на едновремешни, дълбоко анти-натовски настроени „експерти по сигурността“ е вече трайно институционализирана през различните медии. Сякаш част от задължителната квалификация за подобни изяви е принадлежността към бившата „държавна сигурност“ и измислената аура на хора, занимавали се с разузнаване или полицейска дейност в миналото. Всички тези лица успяват да коментират най-различни казуси, свързани с анти-тероризъм и сигурност, без да споменават Алианса и неговата ежедневна роля в тези процеси и в разрешаването на много от сложните казуси и предизвикателства. През последните месеци няколко разузнавания излязоха публично с мнение за руска намеса в американските избори и на практика еднозначно потвърдиха мнението, че кибер войната се е превърнала в една от ключовите непосредствени, ежедневни заплахи. В България това почти няма как да го чуете, нито от медии, нито от политици и институции. Очевидно е, че подобно поведение не е случайно и целенасочено лишава от контекст и ежедневие участието на България в най-мощния военен съюз. Разбира се, подобно мълчание много често може да бъде констатирано и по отношение на ЕС. В най-добрия случай, организациите вече се споменават в негативен план като най-често просто се повтарят повърхностни истерични коментари за разпад и прочее.

Примерите за съюзническа срамежливост постоянно се увеличават. По време на последните две ключови „срещи на върха“ на НАТО директното и решително дефиниране на актуалните рискове за нашата сигурност бяха артикулирани от отиващия си президент Росен Плевнелиев. На него и на външния министър Даниел Митов се падаше задачата да припомнят причините за много от сегашните мерки на Алианса, руската агресия и желанието на Кремъл да се върне към ерата на „зоните на влияние“.  Напълно невидим остана и опита за преврат в Черна гора в навечерието на присъединяването на страната към НАТО. Нито медии, нито политици счетоха за необходимо дори да отбележат случилото се, макар то еднозначно да илюстрира руските намерения в юго-източна Европа. Преди няколко месеца пък министерството на отбраната толкова срамежливо разказа за българо-американските съвместни действия за новата календарна година, че министър Ненчев почти се извиняваше за предстоящото. „Медиите“ едва ли не започнаха да обясняват, че предстои американска окупация. Цялостният тон и подход не създаваха каквото и да е впечатление за съюзническа солидарност и всички гледаха темата по-бързо да слезе от вниманието на публика и политици.

Негативните тенденции около българското членство в НАТО обаче далеч не се ограничават с такива аспекти. Макар страната да успява да постига известна активност, която „остава под (публичния) радар“, отсъствието на достатъчно необходима политическа воля е видима във факта, че над десетилетие след присъединяването различни групи военни сили продължават да са толкова зависими от Русия. Подобно необоснованото „влачене“ и протакане съвсем не е случайно и непрестанно подкопава авторитета на страната вътре в организацията. Нивата и структурата на военните разходи също остават далеч от обещаното, макар това да не е уникален за нас проблем. Въпреки достатъчните доказателства за кибер атаки насочени срещу нас, на практика никой не желае да превърне това в публичен и политически дебат, изискващ решения. С други думи, става въпрос не просто за едно все по-невидимо, но и по-обезсилено членство. Дори „евро-атлантически“ формации като Реформаторския блок и ГЕРБ почти не говорят по темата, освен в редките случаи на някои „информационни поводи“. В „новия договор“ на „ДСБ +“ темата отсъства. За бившата комунистическа партия и най-големите от всички възможни патриоти пък въобще няма смисъл да се коментира.

Избирането на новия президент, Румен Радев, поставя още въпросителни. „Натовската“ му професионална биография е в разрив с политическите му оценки за Крим, ситуацията в източна Украйна и общата картина на сигурността. Макар и на неполитическа позиция, със сигурност забавянето на модернизацията във ВВС е и негова вина. БСП засега го държи на „една ръка разстояние“ и няма никакви признаци за по-самостоятелно поведение или позиции. Разбира се, основният тест за това е поемането на самите правомощия на държавен глава, но дотук имаме единствено продължително мълчание и няколко про-руски тези. При епизодичните му появи тези дни, в интервю за чуждо издание, Радев обяви, че България ще продължи да бъде лоялен партньор, вместо да използва думата „съюзник“, която е не просто по-точна, но и носи много повече смисъл. Скоро ще разберем дали той ще продължи мълчаливото и напълно безотговорно бездействие в един все по-рисков и опасен за нас свят или дори ще опита и формално отдалечаване от Алианса. Засега трети вариант за промяна на сегашното статукво в положителна посока няма как да бъде очакван.

В ситуацията на България като член на НАТО дори стоенето на едно място е регрес. Не просто заради опозицията и трудността на каквито и да било реформи, а и заради мащаба на нужната промяна. Средата за сигурност е не просто променена, но изисква съвсем друго ниво на мислене, ангажимент и действие. България е на „първа линия“ и ще бъде в подобна позиция десетилетия напред. Променят се драматично нагласите и поведението на основни съюзници. Последна илюстрация на този процес е ясната позиция на новия президент на САЩ, Доналд Тръмп, че сигурността не е безплатна и държавите от Алианса ще трябва скоростно да стигнат нивото от 2 % от БВП, което се очаква от тях от дълго време, но така и не се случва. В този съвършено нов контекст, нашето бездействие частично подкопава както самата организация, така и позицията ни вътре в нея. Ако има кой да го забележи.

Невидимото членство

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top