Статии

Нео-демокрация ?

През последните години всички се втурнаха да критикуват съвременната нео-либерална икономика. На практика не остана съществена мисловна традиция, която да не е предложила най-различни и системни критики и идеи за промяна. На фона на сриващите се икономики в годините след 2008-а, съвсем естествено вниманието бе приковано най-вече в тази посока. Същото сега се случва и със съвременната демокрация, макар това да привлича по-повърхностно внимание. Тя вече може и да не покорява умовете и сърцата на все нови и нови хора по различните части на света, но пък се оказва достатъчно устойчива дори в годините на сериозни дефицити и проблеми. Независимо от това, почти всяка нова политическа партия или „проект“ стартира с критики, с все по-драматично звучащи искания за промяна. И най-вече за нейното завръщане в нова форма, или отвоюване от ръцете на различни узурпатори.

През последните десетилетия описанието на „пост-демокрацията“ следваше няколко основни линии. Основната идея на първоначалния автор на понятието, Колин Крауч е свързана с превръщането на демократичната система в обвивка, докато властта и решенията са все повече в ръцете на малък елит. В този си вид идеята не е нова, но британският политолог я разшири в различни актуални посоки, за да я обоснове. Например, свиване на публичното чрез приватизация и техниките на „новия публичен мениджмънт“, който аутсорства и рационализира публичните услуги. Процесът обаче отива доста по-далеч и засяга още по-съществени елементи на съвременната държава. Различните динамики на глобализацията притискат, изискват „споделяне на суверенитет“ или казано иначе, разширяване на съвместните способности за решаване на общи проблеми и кризи. Това отдаване на правомощия „отдалечава“ националната държава от нейните институции и граждани. Към това трябва да добавим и възникването на специфичния политически консенсус от последните няколко десетилетия, който силно притъпи идеологическите битки, разшири центъра и направи политиката скучна и технократска. Това роди и независими централни банки и тяхната дейност мина „под линия“, въобще излезе от обхвата на политическата намеса, която само допреди години се е приемала като нещо съвсем нормално и дори рационално. Цялото това развитие е наглед допълнително овластяване на все по-отдалечени и безотчетни елити.

Традиционно и с доста патос, тази диагноза за развитието на европейските демокрации се приема като лява, част от нео-либералната критика на Запада, елемент от де-демократизация му и изваждането на ключови процедури и процеси на представителната демокрация под линия или директното им разглобяване. По тази начин бяха критикувани множество управления на социалдемократически партии като това на Тони Блеър например. По негово време бяха взети решения, които много се доближават до логиката на рационална деполитизация. Може би най-много бе коментирана оперативната независимост на централната банка, която тогава се случи и която трябваше да бъде кулминация на усилията на Блеър да успокои всички, че няма да има повторение на предходните некомпетентни управления на лейбъристите. Критиката на подобни решения от по-традиционната левица произтичат от настояването, че по този начин се институционализира една идейна ортодоксия, в случая тази на монетаризма, която на практика ограничава възможностите за реални леви мерки и дълбока промяна в капиталистическата система. В този смисъл, ако за анализаторите това е деполитизация, то за левите това е вкореняване на нео-либерализма и опит той да бъде изведен под линия, направен недостъпен за политическа промяна, независимо от изборните резултати. Политически, подобен процес обезсмисля националните демократични процедури и процеси.

Без да е толкова шумна, по-консервативната десница също често е изразявала недоволство от тези процеси, нищо че това привлича много по-малко внимание и интерес от академичната общност и коментариата. Основната жертва, според тях, обаче е политическата общност на националната държава, която внезапно се оказва атакувана от всички посоки и започва да губи легитимността си чрез проблематизиране на самия процес на представителство. Глобализацията може и да отваря нови пространства за свободата, но рискува да „откъсне“ нацията от нейните корени като извежда съществени части от генерирането на благоденствие над или отвъд нея. Това може и създава прекомерни дистанции между отделните части и индивиди вътре в нея и така проблематизира политическото представителство. Нещо повече, възникват „глобални елити“, които живеят над и отвъд собствените си нации, постепенно спират да бъдат личностно и емоционално част от тях и вече не могат или не искат да осъществяват доскоро вменената им лидерска функция. Тоест, не просто става проблемна демокрацията в рамките на съвременната национална държава, а самата нация започва да губи много от своите собствени културни, групови и поведенчески спойки.

През последните години най-шумна бе откровено популистката критика на случващото се. Без особени нюанси и уточнения, тя просто, шумно и еднозначно заяви, че между „тях“ и „народа“ дистанцията е вече необратимо голяма и трябва да бъде радикално обърната в полза на последните. Тук изчезването на демокрацията дори не се коментира, просто защото нейната отдавнашна кончина  е добре известна, подразбира се и не заслужава допълнителни уточнения. Популистката теза за дистанцията и отнемането от страна на „онези горе“ всъщност сега е още по-лесно да бъде направена, отколкото в началото на 20-и век например. Тази дистанция е увеличена по всички линии, икономически, културно, ценностно. Какво точно е общото между начина на живот на „глобалния пътуващ“ с яхта в Монако, вила в Италия и инвестиции в Дубай и почти закрепостения на собствената си територия и икономика „малък човек“? Интуициите и доказателствата за тази необратимо увеличена дистанция са много по-очевидни. Силата на недоволството и желанието за наказание, или поне показване на среден пръст към „онези там“, е следователно особено изострена. Тя дори може да не върви толкова много с укрепване на колективното чувство за принадлежност към наказателния отряд.

Много от всички тези критики имат своите основания, независимо от желанието на мнозина да продължават да обясняват, че живеем в „най-добрия от всички възможни светове“. Недоволството идва от всичко политическо, което все повече прилича на безсилие, на отнемане на право на решение за твърде много неща, които сега са оставени отвъд обхвата на легитимната интервенция. Докато обаче това продължава, множеството и различни актуални критики съвсем заглушават традиционните защити на представителната демокрация от последните няколко столетия. По този начин, те постепенно утвърждават собствените си политически проекти и реторика като единствено еманципиращи, като строители на нео-демокрацията, този път като пряка дигитална демокрация. За тях тя може да бъде само такава. При нея волята на народа може да бъде акумулирана ежечасово, ежедневно и директно, през социални медии, агрегатори, платформи, през количеството „лайкове“, през нивото на виртуален шум и одобрение. Чрез лидери „контейнери“, които просто регистрират данните и автоматично натискат копчетата на управлението в зададената посока. Тази фалшива претенция за нео-демокрация е новата утопия.

 

Нео-демокрация ?

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top