Студентски дебюти

Непосилната лекота на политическото доверие

„Политиците и памперсите трябва да бъдат сменяни често, поради една и съща причина“

Марк Твен.

 

“Вярват ли българите, че управлението произлиза от волята на народа?” Зададохме този въпрос на средностатистическия българин, а той от своя страна асоциира думата “управление” с “политика”, сви вежди и отвърна “Аз с мръсна работа не се занимавам!”. Помолихме го да ни обясни какво има предвид, а той започна да описва политика “Пиявици ти казвам, само живеят на гърба на данъкоплатците! На изборите ангелчета, а после какво?! Вълци в овча кожа.”

Имат ли българите вяра в управляващите? Взаимовръзката “народ-властващи” винаги е била една от най-значителните и изследвани теми, свързани с поведението и мисленето на един народ. До 10 ноември думата политика сякаш остава безсмислена за българина. Каквото каже Живков, това се случва. После тя трайно навлезе в живота и речника ни. Демокрацията трябваше да създаде впечатлението, че всички участваме във вземането на колективните решения. А те, решенията, минават през три стъпки: убеждаване, сделка и механизъм за постигането му. Първите две, обаче, както се оказва, предполагат измама и жертване на принципи в името на политическата изгода. И какво остава за нашето участие?

Тезата, че политиката е мръсна работа не се оспорва. Въпросът е чий интерес защитават онези, които я практикуват. Като наблюдава как регулярно медиите избухват, коментирайки новата чанта на Лиляна Павлова или луксозната почивка на Волен Сидеров в Париж, българинът се убеждава все повече, че политиците задоволяват единствено собствените си материални нужди, а рязането на ленти и международните срещи само замазват очи. Въпреки многократното повтаряне, че е част от народа, че живеем в демокрация и решението му зависи изцяло от обществото, политикът “изненадващо” успява да отблъсне хората от себе си, съумява винаги да постави разделителна черта между личността си и „простолюдието“, чийто интерес куртоазно “защитава”.

А защо всъщност доверието на управляваните е толкова важно? Вярата в институциите е жизнено необходима за множество политики, програми и регулации, които трудно биха се случили без сътрудничество и взаимодействие между граждани. Доверието е съществено, тъй като привлича чуждестранни инвеститори и потребители. Провалът на едно управление често наистина идва от гражданите, и то по този не толкова директен път – заради липсата, вакуума на доверие. Липсата на доверие поставя на изпитание самата политическа система като открива пространство за антисистемни популистки партии и на крайно националистически идеи и проекти. През изминалата година поне два вида партии у нас разделяха обществото на „светия народ“ и „корумпирания елит“, на „наши“ и „ваши“ и претендираха, че политиката трябва да е израз на общата воля. Лидерът на „Воля“, Веселин Марешки бе сравнен от авторитетното издание „Ню Йорк Таймс“ със самия американски президент Тръмп: и той като него се старае да „измете боклука“, желае по-строг имиграционен контрол и засилване на връзките с Москва. Марешки „не само обещава, както правят другите политици. Той прави. Той действа“. Стратегията на националистите, от своя страна, ясно изпъкваше на последните парламентарни избори. Председателят на ВМРО, Красимир Каракачанов неколкократно подклаждаше страха от мигрантска вълна, за да забули и остави настрани другите сериозни проблеми в държавата. Недоверието в политиците, които „не действат“ и в онези, които „не признават“ важните неща даде своите плодове.

Позитивната гледна точка върху липсата на доверие, обаче, бе изразена от бившия ни президент Росен Плевнелиев по време на конференция по повод четвъртата годишнина от встъпването му в длъжност. “Гражданите показаха, че искат техният глас да бъде чут, както на многобройните протести, така и на проведения референдум. Хората се изправиха срещу олигархията и пожелаха промяна. Като президент подкрепям активното гражданско общество”, заяви той. Но пак рискуваме да влезем в омагьосан кръг. Толкова ли позитивно е това, след като българският гражданин излиза на протести без да е достатъчно информиран за правата и задълженията на управляващите?

Недоверието не белязва само българското общество. Brexit значително допринесе към и без това ниския процент на доверие (за една година доверието на хората в британското правителство падна с 10%). Чак след референдума британците осъзнаха, че при напускане Великобритания ще бъде третирана като аутсайдер след шумен развод. САЩ също регистрираха грандиозен спад след президентските избори. Проучвания сочат, че институцията, на която най-малко може да се разчита да “стори нужното в дадена ситуация” е правителството. Избирането на Тръмп доведе до понижаване на статута на Америка от пълноценна демокрация към формална демокрация от „Иконъмист Интелиджънс Юнит“. Но това надали просто се дължи на някое от неговите расистки или сексистки изказвания, нито пък на отделни действия.

Франция проявява систематично ниски нива на вяра в политическите елити и институции. Съществуват множество обяснения за това като например тезата, че френските политики не са толкова ефикасни, колкото се очаква, или виждането, че реалностите на политиците са напълно откъснати от тези на гласоподавателите. Според барометъра на „Еделман“ през 2016 г., половината свят няма доверие в прaвителствата си. Уинфред Бианима, изпълнителният директор на „Оксфам“ – организация с близо 3000 партньора в 100 страни, целящи да открият решения за бедността и несправедливостта, заяви, че “недоверието е рационална реакция на гражданите към глобалната икономика, която функционира за малцинствата. Когато политическата власт е превзета от богатите, масите губят доверие в правителствата.”

Но нека се върнем към нашата родна България и към това как се оформя реалността на политика в нея. Всеки политик започва като обикновен гражданин на държавата си, недоволен от политиците и техните визии за бъдещето. Недоволството се оформя покрай някое изказване на човек във властта, вида на някоя квартална градинка, някой незаконен строеж в опасна близост до блока, нереално високи цени в бензиностанцията или супермаркета или още много подобни неща. Гражданинът започва подписка срещу президента, министър-председателя, кметицата и всеки възможен представител на политическите елити (защото е “достатъчно“ информиран за дейността на всеки един от тях). Тази подписка се радва на големия интерес на медиите, пред които рано или късно инициаторът й съобщава, че ще се включва в политиката, за да защитава интересите на своите сънародници, които от своя страна са в екстаз, че най-накрая някой ще им обърне внимание. Започват се протести пред НС, подкрепени от стабилен антураж, който вдига самочуствието на политика-to-be, и изказвания тип Марешки “виждам страх в очите ви”.

Идват избори. Той се кандидатира, за да успее да осъществи това, което другите политици така и не успяват. Поради факта, че той още не е професионалист с дългогодишна подкрепа, е избран единствено да бъде част от НС. С времето в речите му започва да се забелязва ясно разграничение между гражданите “те” и политика “аз/ние”. На мястото на тяхното единство се появяват бронирани коли, костюми от световни марки, и разбира се не на последно място, яки господа облечени в черно, чиито роли са две: да защитават политика от опозицията и да разширят бездната между него и “поданиците”.

Постепенно този, който е щял да представя народа се откъсва от реалността. Започва да разменя реплики със своите колеги за техни задкулисни дела, държи се сякаш пребивава в мафиотски филм от 30-те, стараейки се да бъде забелязан от околните елити. А когато бъде попитан за народа, “съвестно” отговаря, че плаче заедно с “обикновения човек”. Доверието изчезва. На негово място – докога? – идва примиреният избор на „по-малкото зло“. Идват досадно познатите оправдания след всяка грешка, придружени от ронене на крокодилски сълзи. Идват горчивите усмивки при всяко споменаване на баналността, че първо задължение на политика е да защитава интересите на хората, а не да им съсипва живота. И всичкото не произтича от нечий случаен пропуск или неволно подхлъзване. Проблемът е систематичен. Когато живеем в две реалности, едната трудно ще повярва на другата.

 

…………………………

Този текст е създаден по проект „Студентска политологична платформа. Формиране на журналистически умения в собствена медийна среда“, осъществен с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на студентски иновации на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София. Съдържанието на тоекста е отговорност единствено на авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София.

Непосилната лекота на политическото доверие

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top