Статии

Няма власт, съборена от сатирици

За какво тогава е гюрултията около „Прас-прес”?

 

От два месеца следя с интерес развитието на малката драма около в. „Прас прес”. Не само за да видя как невъзпитаните карикатуристи стават гневни и дали гневът им ще бъде гибелен, особено след като бяха демонстративно натирени от вестникарските сергии. Любопитен бях да видя дали мълчаливата безцеремонност на властите към това издание ще продължи, или ще се измисли нещо друго, нещо по-оригинално, за да бъде някак по-елегантно неглижиран сатиричния размах на няколко автори. Все пак живеем в 2017-та. Защото около първите няколко броя пролича удивителна липса на въображение. Всъщност май не е удивителна. Да се запушва гласа на вестник във времето на интернет и фейсбук, е меко казано неадекватно усилие. Семейството, станало извор на вдъхновение за името на вестника, както и неговите партньори имаха чудесна възможност да проявят интелигентност, но я изпуснаха. Което едва ли е голяма изненада.

Както и да се развиват нещата около новия вестник, неговото начало е факт и събитията около това начало налагат определени изводи за българското общество, а те не са никак ласкави.

  1. Ясно е, че в България няма пазарна икономика, щом дори будките за вестници се управляват от непазарни съображения. Няма как да има нормален пазар, щом един и същи субект държи монополни позиции сред издателите и разпространителите на печатна преса. Такава ситуация се нарича конфликт на интереси или иначе казано „музика и текст: авторът”. Не е странно, че страната ни е на 109-то място по свобода на словото.
  2. Понеже в България няма свобода на словото (поне в традиционните медии), няма и обществено мнение. Щом монополистът в разпространението може да решава какво да се продава и какво не, той може да моделира и общественото мнение, да насърчава едни вкусове (предимно пошли) и да неглижира други. Което и прави. Нека вметнем, че фейсбук и другите социални мрежи не формират автентично обществено мнение. Там няма йерархия, а общественото мнение все пак има нужда от по-висока трибуна. Това са по-скоро плоски пъзели от частни мнения, повече или по-малко харесвани от една силно фрагментирана публика.
  3. Правозащитните институции в България не вършат това, заради което са създадени. Те са кухи и лишени от смисъл. Ако не беше така, те щяха да се самосезират за нарушените права на издателите.
  4. Българското общество е малодушно и мълчаливо приема онова, което се върши с него. Или онова, което само си причинява.
  5. От казаното следва, че България не е демократична държава. (Ако приемем, че все пак е държава.)

Ситуацията около „Прас–прес” обаче очерта и още една странност, за да не кажем аномалия, която ще опитаме да обясним.

Отношението към хумора винаги е било знак за нивото на интелигентност не просто на отделния човек, но и на обществото като цяло. Поне в по-културните общества е така. Там добрата и елегантна шега винаги е била на почит. Тя носи радост и прави общуването по-леко и приятно. У нас нещата стоят по малко по-друг начин. Не че българите не обичат смеха. Обичат го, но повече като телесно удоволствие и по-рядко като игра на ума. Поради което българският смях има силно изразен афинитет към сатирата и много по-слаб към хумора. Той е по-често сеирджийски и пиперливо язвителен и по-рядко е интелигентски и префинен. Изглежда тази специфика е насадила у властта едно боязливо и (тук ще се изразя деликатно) не твърде разумно отношение към смеха. Приема го като нещо враждебно и деградиращо по условие. Една по-интелигентна власт, каквато за жалост българската не е, би усетила, че смехът е нещо по-сложно и често пъти двусмислено. Той наистина може да изглежда деградиращ, но няма власт, която да е била съборена от сатирици и хумористи. Нека в тази връзка вметнем, че не вицовете за Тодор Живков го свалиха от власт. Тъкмо обратното – вицовете правеха образа му някак по-достъпен, по-приемлив и „народен”. А го свалиха негови другари и съратници под методическото ръководство на Руското посолство.

Смехът има едно много специално свойство, което, изглежда, у нас рядко се разбира.

Той може да смекчава социални напрежения, да бъде нещо като социален лубрикант. Хуморът, както пише гръцкият писател Никос Диму, е един от двата начина човек да се помири със света. Другият е религията. Някои държавници това го усещат и обичат да флиртуват със сатирици и карикатуристи. За Де Гол, например, се разказва, че колекционирал свои карикатури и от време на време канел френските карикатуристи на обяд, за да го разгледат отблизо и да го рисуват по-добре. Има много подобни примери от света. У нас май само президентът Желев и царят приемаха добродушно своите карикатури.

Само много прост човек може да враждува с карикатурите си. То е все едно да враждуваш с образ. По принцип творението не спори с твореца, но у нас и това се случва. (Тук бих споменал многобройните опити от 20-те и 30-те години Алековият „Бай Ганю” да бъде дописан и някак „пооправен”.) Само простият човек се страхува да не изглежда смешен. Карикатурата винаги преувеличава нещо реално съществуващо. Такава е нейната природа. Ако карикатуристът лъже или си измисля, няма да е смешна. За да бъде смешна, зрителят трябва лесно и бързо да разпознае реалността зад преувеличението.

След това кратко експозе върху естеството на смеха и сатирата нека се върнем към събитието „Прас-прес”. Със самата си поява вестникът маркира нещо, на което никой не обръща внимание. В България всъщност няма хумористична и сатирична преса. Става дума за преса с иронична интерпретация на ставащото около нас, а не за плажно-пътнически четива от типа на „200 вица”. В миналото е имало, при това през отделни периоди тези издания са били в изобилие, после в годините на соца те са силно редуцирани (на практика до едно издание – „Стършел”, орган на ЦК на БКП) и при т.нар. демокрация тази преса така и не успя да се съживи пълноценно.

Нека хвърлим бегъл поглед към миналото на българската сатирична преса. През последното десетилетие на Възраждането, откогато датира нейното начало, излизат двайсетина вестници. След в. „Гайда” (1863-67) Петко Славейков редактира още няколко – „Шутош”, „Звънчатий глумчо”, „Остен” и други. В Букурещ излизат „Тъпан”(1869-70) и „Будилник” (1873), както и куп други, известни по косвени сведения и печатани главно в печатницата на Димитър Паничков. За целия период от Освобождението до 1944 г. излизат над 200 сатирични и хумористични издания. Повечето имат кратък живот и са плод по-скоро на любителски ентусиазъм, но немалка част са оставили трайна следа в българската култура, тъй като сред сътрудниците им са изявени и талантливи автори като Елин Пелин, Ал. Блабанов, Димитър Подвързачов, Христо Смирненски, Христо Ясенов, Чудомир, Илия Бешков, както и вездесъщият Александър Божинов. Като пример за многообразието на тази преса може да се посочат издания като в. „Българан” (1904-1909), сп. „Българан” (1916-1924), в. „К’во да е” (1902-1922), „Смях и сълзи” (1924), „Смях” (1936), „Горчив смях” (1936), „Баядерка” (1924), „Бай Ганю” (1925), „Див дядо” (1922-1923), „Дрънкало” (1929-1930), „Жило”(1925), „Жупел” (1931-1934), „Зъл език” (1919),  „Маскарад” (1922-1923), „Щурец” (1932-1944, „Крачун и Малчо” (1926-1927), „Червен смях” (1919-1923), „Зелен смях” (1928-1929), „Оранжев смях” (1933), „Звънар” (1924-1925), „Не искам да работиш” (1923-1927), „Не ме закачай” (1925-1926), „Ново кво да е” (1931), „Няма го майстора” (1925), „Оса” (1927), „Тарикатски глас” (1930-1932), „Ината на жената” (1926) и без това изброяване да има претенция за изчерпателност, бихме споменали също двайсетината вестници с името „Бич”, както и с производни имена като „Северен бич” (1923), „Кюстендилски бич” (1921), „Софийски бич” (1919-1924) и т.н.

След 1944 г., както стана дума, имаше един официален стожер на допустимия смях – „Стършел”. Доколкото са правени опити за други подобни издания, те са имали съвсем мимолетно съществуване.

Как се разви сатиричната преса след 1990 г.? В първите години на вълната на общия ентусиазъм се появиха издания като „Тримата глупаци”, „Пардон”, „ Щурец”, „Щастливец”, „Сатира” на Тодор Цонев и още няколко, но към края на 90-те (това изглежда е някаква ирония на т.нар. преход) беше останал само добрият стар „Стършел”. Имаше и няколко провинциални издания („Весела България” – Враца, „Горчив смях” – Сливен) със същата кратка съдба. Тези кълнове на новата сатирична преса угаснаха не поради някакъв цензурен натиск, а поради чисто пазарни причини – интересът към тях се оказа слаб. По същото време на пазара се появиха издания като „200 вица”, „Световен виц парад”, „Виц маратон” и още десетина в тази стилистка. „Проследявайки тази тенденция може да се направи извода, че в България скоро няма да има терен за политически и интелектуален хумор. Народът иска вицове”, пише Миглена Велинова в своето изследване „ 1000 вестника. Справочник за българската преса след 10 ноември 1989 г.” (С. 1992) От хоризонта на днешния ден казаното звучи пророчески.

В съвременния свят изглежда трудно и дори невъзможно хуморът да се канализира в печатни медии. Той се разтича в маргинални посоки и канали – интернет, социални мрежи, електронни медии, графити и т.н. В телевизионните шоу програми хуморът най-често търси теми и сюжети около „телесната долница”, както я нарича Бахтин. Текстописците сякаш изпитват страх, че ако погледнат малко по-нагоре, ще си изгубят аудиторията. Проблемът е, че може би са прави.

Изглежда през последните две или три десетилетия покрай демографските и разни други процеси в страната някак неусетно е изчезнала критичната маса от интелигентни и вътрешно свободни хора, жадни за иронични интерпретации върху собствения им живот и битността на околния свят. Точно това е публиката, която би дала живот на един сатиричен вестник. Ако все пак се окаже, че я има, тя сама ще търси своя вестник, а не той нея, пък било и извън лафките на монополиста.

 

Няма власт, съборена от сатирици

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top