Няма нищо по-хубаво от лошия преход

Случва ли се нещо в пасивното, объркано, разединено нищо, наричано за приличие публично пространство? След като много мисли по въпроса какво е това „публично пространство”, Иван стигна до извода, че най-вероятно публичното пространство е самият той. Познавате Иван. Вече ви е бил представян като среден човек. Не в смисъл, че е средна класа, а защото всичко му е някак средно – образованието, ръста, апартамента. И възрастта му е на попрището жизнено в средата. Живял е поравно в онова време и в това време. Тоест в първата част на живота си думата „парола” е намирал в „Овчарчето Калитко”, а сега я намира в електронната си поща. През първата половина на живота му паста означаваше парче торта, през втората половина – макарони. Писал е автобиографии, сега пише сиви-та. Автобиографиите пишеше на БДС, сиви-тата пише на фонетик. Нещата му са средно наред, остава му само една сграда да измаже… Средно се радва, средно завижда. По всеки въпрос, на който Иван очаква отговор, излиза някакъв човек по телевизията и казва „ама, чакайте сега, то не може така да се подхвърля в публичното пространство…” Да речем, по въпроса за срс-тата. Тъкмо някой налучка някакъв отговор, излиза друг и казва, че се подхвърляли недоказани неща в публичното пространство. В цялата тази построена от съмнения и колебания конструкция, единствено устойчив е глаголът „подхвърлям”. И ориентировъчен, също така. Иван е наясно, че когато нещо се подхвърля, то е защото тези, на които се подхвърля (за да не споменем думата животни)трябва да бъдат нахранени, залъгани или настроени един срещу друг.  Иван и Стоян обикновено се настройват един срещу друг, докато глозгат подхвърлените флашки, стенограми, информации, контраинформации, реконтраинформации и други субпродукти. Оттук Иван стига да втори важен извод на собственото си обществознание: ако той и комшията Стоян са публичното пространство, то значи публичното пространство не е ширнала се равнинна територия, а по-скоро умерен, кротък, някак мързелив милитаристичен пейзаж. В този пейзаж Стоян си лежи в окопа, а Иван е все дежурен на вишката. Иван и Стоян никога не са на едно мнение. Иван се има за аналитик, но животът винаги сбъдва прогнозите на Стоян. Иван мисли, сравнява, чете литература по въпроса, следи сутрин четири телевизионни блока и в 9 часа вече е готов за диспансеризиране. Иван участва в 37 социални групи във Фейсбук. Стоян мисли, че Фейсбук е дискотека, защото жена му казва, че всичките съмнителни хора децата им ги били срещнали във Фейсбук. Обаче се сбъдват прогнозите на Стоян. От това Иван се изнервя. Анализира още по-дълбоко, теоретизира още по-широко. След което Стоян казва „хич няма да стане тъй, както го мислиш” и то наистина не става тъй. Стоян казва „ей сега ще ти кажа как ще стане”, и то наистина става. Иван не издържа и поставя въпроса ребром: Защо ти, който нищичко не следиш, винаги познаваш, а аз никога? Стоян отговаря: „Че много просто – докато ти всеки път умуваш какво ще стане, аз винаги залагам на най-лошото.” Така Иван е просветлен за третия извод в персоналната си теория за обществото: да се правят прогнози в България е най-лесната, най-простата работа – избираш най-лошия вариант и няма начин да сгрешиш. От своя страна, колкото и да е пасивен Стоян, колкото и да улучва в прогнозите, и той си има проблем. Теорията на конспирацията, която му вършеше добра работа години наред, взе нещо да се пропуква. На Стоян това не му харесва, тревожно му е някак. Всичко, което си мислеше за куфарчетата с пари и за могъществото в сянка на Държавна сигурност, му пасваше на концепцията. А неговата житейска концепция беше релаксиращо ориентирана: не бива да се хабим много-много да променяме нещата, защото те са предопределени. Предопределени са от Чърчил върху една салфетка, предопределени са от Горбачов на една яхта в Малта, предопределени са от Луканов, който събрал бъдещите милионери в една зала… Това устройва Стоян. Хем не му се налага да се трепе, хем е невинен и почтен, тоест има право да мърмори – какво повече му трябва на човек. Стоян е неуспял човек, не защото не е учил, не е работил и не е рискувал достатъчно, а защото не е бил там, когато са раздавали куфарчетата. Стоян не е виновен за това, което се случва в България, виновна е Държавна сигурност. На Стоян не му се налага да прави нищо, защото нищо не може да бъде направено. Така, без да си мръдне и пръста, Стоян успява да спечели нещо, което малцина милионери по света смогват да спечелят – спокойствие. Комшията му Иван посяга на това спокойствие, като го информира какво говорят по телевизията. Комшията Иван спря цигарите, но не може да спре телевизиите. Сега е решил да ги намали до две (телевизиите) и то само с кафето. Но Стоян го подозира, че гледа тайно и после проветрява. Та Иван му каза, че тази теория на конспирацията нещо й минавала модата. Вече будела съмнения у много хора. Даже д-р Николай Михайлов, повече умен, отколкото син човек, бил казал  каква-държавна-сигурност-няма-такова-нещо. Стоян се впечатлява толкова силно, че започва да размишлява. Може пък и наистина да няма такова нещо държавна сигурност да е дърпала конците на всичко, което се случва през тези последни двайсет години. Логиката на Стоян е много проста и произхожда от собствения му опит: как пък точно ние, дето ни мързи да свършим каквото и да е, не ни домързя да дирижираме абсолютно всеки ход, всеки ден, цели двайсет години? Как пък българи, които не можаха да се организират за каквото и да било, смогнаха да се организират така перфектно, че нито веднъж не сгрешиха и нито веднъж не се издадоха? Как пък народ, който нито веднъж не се обедини за каквото и да било, успя да обедини група, която нито се разцепи, нито отгледа предател? Тези въпроси създават дискомфорт у Стоян. Ако не е имало на всяка крачка Държавна сигурност, излиза, че Стоян напразно си е пролежал, проседял и омърморил живота. Направо излиза, че е можел да направи нещо с живота си, че и със страната си. И, което е по-лошото, излиза, че оттук нататък ще се наложи да се променя, защото му е отнета причината да не се променя. Стоян е объркан. Иван – той чете книги, в които няма пряка реч, му обяснява, че със задаването на такива въпроси публичното пространство започва да се превръща в гражданско общество. Само че Стоян не е сигурен дали иска да е гражданско общество. Да е публично пространство му е по-удобно, по-безгрижно и по-забавно. Имаше си едно мнение и то му вършеше работа във всеки разговор. Сега по всеки въпрос ще трябва да има мнение, да го изразява, да го отстоява, въобще… усложняват се нещата. На тази точка от развитието на нещата в публичното пространство настъпва лека криза. Досега публичното пространство поминуваше добре. Да се върнем като доказателство на примера със срс-тата. Появяват се едни флашки и никой не казва откъде, но публичното пространство е абсолютно наясно откъде се появяват. Започват едни вълнение какво ще кажат премиерът Борисов, вицепремиерът Цветанов и звездата в трилъра с елементи на специални разузнавателни средства Ваньо Танов, но всъщност всички предварително знаят какво точно ще кажат. После се казва, че трябва да се произнесе прокуратурата. Публичното пространство знае точно как ще се произнесе. Даже и кога. Ще се произнесе в навечерието на един вот, за който публичното пространство знае точно с какъв резултат ще завърши. Междувременно се създава парламентарна комисия, която никой не следи, защото тази парламентарна комисия сме я гледали. И експертизата на криминологичния институт сме я чели, преди да я напишат. И мнението на прокуратурата за разсекретяването на горнооряховските срс-та знаем, преди да е било взето. Публичното пространство знае предварително отговорите и когато ги чуе, то не се интересува дали са истина, защото му стига удовлетворението, че ги е познало. И ако сега митът за всемогъщата и вечната Държавна сигурност се пропука необратимо, и ако публичното пространство започне да си задава едни такива въпроси като Стоян, и ако, не дай си Боже, вземе, че реши да се превърне в гражданско общество, защото вече няма аргументи да си е само и просто публично общество…  Тогава – какво? Тогава вече няма да е достатъчно да си казва „ха, видяхте ли, че пак познахме отговора”, а ще му се налага да настоява за верни отговори, да се съмнява в тях, да иска доказателства, да упражнява натиск, да търси отговорност, да държи сметка… Точно, ама точно в този момент на разговора Иван и Стоян стигат до едно и също откритие. Те се поглеждат и всеки прочита като на книга в очите на другия своето мнение. Иван е помислил точно това, което е помислил и Стоян. А то е: Излиза, че не е било нужно нито да се организира, нито да действа, нито да дърпа конци някаква невидима, неизтощима, непогрешима Държавна сигурност – просто  е било достатъчно само да си мислим, че е така. Да се страхуваме, че е така. Да се оправдаваме, че е така. За да си останем публично пространство. Пасивно, объркано, разединено нищо, наричано за приличие публично пространство. Това откритие е много сериозно за Иван и Стоян. Уж бяха коренно различни, а изведнъж се оказват еднакви – жертви на някаква Държавна сигурност, която на всичкото отгоре не е я имало. Заложници на измислица. Уж бяха винаги на различно мнение, а ето, че по основния въпрос май са на едно. Но те все още не са го казали на глас. Само се гледат един друг и си го четат в погледа. Дебнат се. Чудят се дали да се поддадат на стокхолмския синдром и да си стоят при мита за Държавната сигурност или пък да решат, че е дошъл моментът да зарежат публично пространство с всичките му удобства и да се превърнат в гражданско общество с всичките му трудности. Какво се случи ли? Ооо, все още се чудят.  Списание „Тема”


Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top