Открит урок по европейска интеграция

Твърде често в България европейската интеграция се разказва като приказка. Имало едно време Робер Шуман, събрали се няколко държави и подписали Римския договор, появила се тази или онази секторна политика на ЕС, която съдържала различни елементи, после дошъл нов договор, приела се идеята да се направят „три стълба” на интеграцията, после се приела идеята те да отпаднат и т.н. За българските уши Европейският съюз и неговите политики звучат като история без произход и ясна карта на политическите динамики, които я движат. Секторните политики се интерпретират като пасивен набор от съставни елементи без яснота за това как са се появили, по каква логика се движат и накъде отиват. На нас ЕС ни прилича на някакво безсубектно и аполитично творение, което виждаме едва, когато то е завършило даден момент на развитие. Нещо като природно явление, което идва внезапно и непонятно. Радикалните идеи на Германия и Франция за икономическото управление ни дават отлична възможност да видим наситеното настояще на процеса на интеграция с всичките негови криволичения, драма, интриги, дилеми, хитрости, тактики, преди той да стане история. Една от най-фините настройки, които се правят при реализацията на подобни проекти е смяната на езика, промяната на параметрите на дебата, преформулирането на задачата. През последните месеци именно това се случи. Кризата с еврозоната дълго време бе описвана, коментирана и решавана като криза на задлъжнялостта или като криза на правилата, на статистиката. Кризата с еврото бе криза на ЕС и изискваше бързи мерки без кой знае какви теоретизации. Преминахме през подробните анализи на отделните слаби страни по европейската периферия, после всички се пренесоха върху дебата за спасителните механизми, техния правен статут, размер и управление. Постепенно обаче разговорът се спря върху дългосрочните възможности на държавите в затруднение да се справят с дълговете, дълговите пазари, кризите. Така освен нуждата от икономическо сближаване, съответно и сближаване на икономическите политики, дискусията отиде към въпроса за икономическия растеж като единствен гарант на фискална стабилност. Като разклонение на всичко това се яви темата за конкурентоспособността на фона на глобалната криза. Така в рамките на месеци бе преформулиран дебата и се озовахме пред сегашните дискусии, водени от Германия и Франция. Опорите на предлагания от тях пакт за конкурентоспособност са няколко и вече добре известни. Предлаганите идеи са радикални, част от тях няма как да бъдат приети в първоначалния си вид, а като цяло пактът прилича на нов опит за заобикаляне на процедурата за промяна на договорите. Според тях, икономическото и конкурентно сближаване трябва да се постигне чрез хармонизация на корпоративните данъчни основи (най-вече по посока нагоре за по-либералните икономики), социални реформи и отказ от инфлационно индексиране на доходите, по-хармонизирана пенсионна политика и най-вече на прага за пенсиониране, както и приемане на конституционни гаранции срещу нарастващите публични дефицити. Тези политики не могат да бъдат обект на изрична хармонизация или поне не без промяна на договорите, което си остава нежелана опция за европейските елити. По тази причина всички тези идеи се поставени под шапката на инициативата за по-висока конкурентоспособност. Малко вероятно е всички те да оцелеят в този си вид, но няма съмнение, че следващия важен интеграционен проект на Европа е запълването на монетарния съюз с по-хармонизирана икономическа политика. Дипломатическата стратегия на германо-френската инициатива също заслужава внимание. Началните стъпки на двете държави излъчват арогантност. Повтаря се сценария с предложенията за фонда за стабилизация на еврозоната, ключови държави не са били информирани за идеите на по-ранен етап, по време на срещите си с други европейски лидери А. Меркел звучи все повече като лектор, а не партньор и т.н. Комисията е недоволна, както и много държави, които са на мнение, че подобни инициативи трябва да минават през нея, а не като между-правителствена инициатива. След като чуха немалко критики за възможността от разделение между държавите в еврозоната и тези извън нея, Меркел и Саркози веднага отидоха на крака при полския президент и поканиха Полша и останалите страни извън зоната да се присъединят към тяхната идея. Двата евродвигателя  имат обаче и други аргументи, освен тези на убеждаването и разума. Още в края на миналата година няколко държави, с ядро Франция, Германия и Великобритания, ясно заявиха, че не подкрепят евентуално увеличаване на вноските на страните-членки за следващата финансова рамка. Съвсем видимо е, че този аргумент ще бъде използван спрямо недоволните нови източно-европейци, които мърморят по повод натиска за данъчна хармонизация. Независимо от немалкото недоволство вече се очертава мартенска среща на страните от еврозоната, на която идеите ще бъдат дискутирани вече официално. Посоката на развитие изглежда ясна макар, че пътя на реализация на тези идеи изглежда дълъг и може да доведе до сериозни разделения в съюза. След време обаче сегашната хронология ще бъде историята и траекторията на европейския процес. Полезно е да го наблюдаваме и анализираме внимателно, за да не ни приличат утрешните реалности на описание на внезапни дадености.  


Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top