Студентски дебюти

Политическата цена на технологичния прогрес

В своята книга „Шок от бъдещето”, футорологът Алвин Тофлър артикулира тезата, че  темпът на технологичния прогрес се ускорява непрестанно, в резултат на което човешката психика трябва да се адаптира към смяна на все повече житейски казуси и ситуации. Според него, това прави психиката на съвременния човек много по – лабилна и неустойчива. И в действителност само допреди два века социалната мобилност е била по- скоро изключение доказваща правилото, социалните роли на човек са били сведени до минимум, а метаморфоза в статуса на едно общество са виждали едва през няколко поколения. Технологиите и глобализацията обаче променят това, създавайки два феномена – транспортните технологии и масовите инвестции в инфраструктура направиха възможно изнасянето на работни места зад граница, а пък напредъкът в роботиката и софтуера ограничиха нуждата от наемането на работници във всчки сектори от услугите до производството.

Дали обаче тази технологична вълна влияе на политическата култура на различните общества? Технологичният прогрес и влиянието му върху икономическия и производствен облик е все по-добре да се анализира като основен фактор за формирането на политическите искания и съответно нагласи на едно общество. Влиянието му върху политическите реалности е налице още от индустриалната революция в Англия (по-късно и в цяла Западна Европа), която със своите последствия е разпалила въображението, както на левите политически и икономически теоретици, така и ентусиазма на леви активисти, които създават първите работнически партии, профсъюзи и организации и най-вече на десетките хиляди работници. Веднъж получили право да гласуват, те стават решителен фактор във формирането на политическия свят и прогресът става все по-незаобиколим фактор, а както ще видим, ще се окаже виновни и за високата електорална волативност (динамика в гласуването в междупартийни блокове). Защо?

Благодарение на механизацията, сектори като агрокултура, лека и тежка промишленост свиват нуждата от човешка ръка с невероятна скорост (до 7-8 процента годишно). Както спомена американският президент Тръмп в хода на своята предизборна кампания, позовавайки се на данни на Economic Policy Institute, от 2007 година насам, Съединените щати са загубили 50 000 фабрики и една трета от работните места в сектора на производството. Данни на същия институт показват и загуба на 3.1 млн. работни места преди 2007 г. Тоест, говорим за един доста сериозен тренд. За сметка на това обаче се появяват нов вид професии, например в IT сектора, които обезпечават много по – добро качество на труд и на живот. Данните сочат, че за 5 години IT сектора на САЩ се е увеличил с близо 15 процента и това е само за Щатите, какво остава за „аутсорснатите” работни места в страните със значително по-евтина работна ръка като Индия и България.

В резултат се очертават  две основни тенденции – свиването на сектора на тежката индустрия се отразява на резултатите на социалистическите и социал-демократически партии и/или преливането на вота на работниците към популистки формации, а пък „сините якички” разглеждат по-широк кръг от теми и трудно се разпознават в традиционната реторика на системните партии. И двете групи не могат да се придържат към класическото ляво и дясно. И това не са само догадки. Примерите за този казус бяха твърде добре илюстрирани, както в Америка миналото лято, така и сега на изборите във Франция. Щатските претенденти за президентското кресло в лицето на Бърни Сандърс и Доналд Тръмп бяха идейни антиподи, но в крайна сметка социологическите проучвания показаха значително преливане на електорат между тях двамата. Как е възможно антиестаблишмент-борецът, който щеше да бори богаташите, концентрирали в активите си 90 процента от всички финансови капитали и милиардерът, който ще даде въздух на бизнеса чрез сваляне на корпоративния данък и намаляване на бюрокрацията да се борят за едни и същи бюлетини.

Отговорът е прост. Б. Сандърс обещаваше 13 милиона американци да получат работа в срок от пет години в резултат на държавна инвестиция на стойност един трилион долара в проекти за инфраструктура, а пък настоящият президент обеща, че намаляването на данъците ще върне фабриките на големите американски компании на територията в Щатите, давайки по този начин заетост на „белите якички” загубили работата си. Налице бяха и други сходства между двамата, но общият знаменател при всички тях бе именно осигуряването на работа. Например, и двамата заклеймиха международните сделки като NAFTA под предтекст, че е довела до изтичането на работни места, в този дух и двамата обещаха предоговарянето и дори заличаването им. С други думи, и двамата предписваха, макар и различни, лекарства на един и същ проблем – нарастващата безработица в сферата на производството.

На изток от щатите, французите също пускаха бюлетината си с надеждата за нови работни места. Ако се изследват резултатите на социологическите проучвания се вижда, че на втори тур голямата част от индустриалните зони в северната и североизточната част са гласували за Марин Льо Пен (с изключение на големите градове), крайнодясната председателката на „националния фронт“. И можем ли да ги виним? Тя е заклет борец срещу глобализма, който обещаваше, че ще се бори за запазване на местното производство, предоговаряйки европейските стандарти и в прав текст даваше обещания за напускане на „репресивния” ЕС, който „разболява” индустрията и земеделието на Франция и измъква работата изпод ръцете на хората. В унисон с обещанията й, районите с по- голяма безработица заложиха на Льо Пен и обратното, хората с работа не се подадоха на сладкодумните й приказки.

Самото циркулиране на електорат между крайностите е сякаш най – добрият индикатор, че има трус в системата. Надниквайки върху проучванията, правени между първи и втори тур на президентските избори във Франция, можем да видим, че на места до 20 процента от хората, гласували за Жан Люк Меланшон, крайно левият кандидат, са се прелели в „господарката на страха” Льо Пен и това са само тези, които са го декларирали, а има още 30-40 процента, които са отказали да отговорят пред социологическите агенции, но в крайна сметка част от тях са пуснали „непрестижния” си вот в урната (данни на Opinion way). Всъщност анализ на политическите  платформи на представителите на двата края на спектъра, Жан Люк Меланшон и Марин Льо Пен, показва, че икономическите мерки, които предлагат не са толкова далече и всъщност и двете програми са обърнати към работническата класа. Меланшон предлагаше в своята платформа намаляване на работната седмица, повишаване на минималната заплата, повишаване на данъците върху наследството, национализиране на енергийните компании с цел регулиране на цената на електричество и природен газ и т.н. Льо Пен-дъщеря обещаваше протекционизъм, увеличаване на социалните помощи и придобивки и намаляване таксите на социално слабите. Но докато Меланшон пропагандираше за равенство с тези мерки, „господарката на страха” се възползваше от ужаса от терористични актове и активно настояваше за борба с имигрантите, давайки ясно да се разбере, че под крилото й има място само за френската нация. В крайна сметка, видяхме, че за част от избирателите основните ценности на лявото и дясното – егалитарност и елитарност останаха на заден план зад „ценността” сигурно работно място.

Примерите са безкрайни и можем да ги наблюдаваме дори на родна земя, но като развиваща се икономика, която не е толкова уверена в своя растеж и в наличието на кой знае каква индустрия, технологичната вълна като че ли още не е надвиснала така сериозно над нашия хоризонт. Но трябва да се замислим, щом на този етап такива идеологически „обратни завои” са възможни, какво ще стане след 20, 30 или 50 години, когато все по- малко хора ще са нужни, както в производствения процес, така и в сферата на услугите. Ами когато се усъвършенстват разработките на „изкуствения интелект”? Дори програмистите са застрашени в един свят на технологична утопия. И големият проблем е в това е, че технологиите се развиват по-бързо от умовете на политиците и опитите им да смекчат последиците от технологичното „обезработяване” и все пак достатъчно бавно, че да не могат да задоволят нуждите на цялото население на планетата. Напълно възможно е на един етап да се окаже, че няма работа за средностатистическия човек, но да няма и произведени блага, които да го изхранват. Дали това ще мобилизира хората и ако да по какъв начин?

Разбира се, всичко това е в сферата на спекулата и хипотезите, но ако не се промени схващането на хората и политиците за „кариера” в ерата на технологичния прогрес не можем да очакваме нищо добро. В близкото бъдеще зовът на популистите ще се чува все по-силно, техните бързи и лесни решения ще звучат апетитно за народа, докато не им се даде подиумът да ги упражнят. Но мерки като силен протекционизъм и затваряне на границите в крайна сметка биха имали само временен резултат (ако изобщо имат такъв, по последни данни на The Еconomist работните места в автомобилното производство са спаднали с 4000 места, откакто г-н Тръмп е встъпил в длъжност, а „вдигането на крака” на този сектор беше един от пилоните на неговата кампания), тъй като основният проблем на икономиката е необратимия тренд на механизацията, а не толкова изтичането на работни места. След безуспешно лавиране на политическите опортюнисти, обаче, базовите алтернативи  са две – или преориентирането на икономическия цикъл към нов вид заетост и предефинирането на мисленето на хората за кариера към такова, което включва преквалифициране през целия живот или натрупването на маса от хора, чиято невъзможност да си осигурят работа и следователно приличен начин на живот ще бъде причина за мобилизация и ескалиране в конфликти на и извън политическата арена. Защото както се доказва в исторически план, гладът е най- силният фактор за политически трусове, а колкото и парадоксално да звучи технологичният прогрес на границата на две ери е възможно да се окаже именно това.

……………………..

Този текст е създаден по проект „Студентска политологична платформа. Формиране на журналистически умения в собствена медийна среда“, осъществен с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на студентски иновации на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София. Съдържанието на тоекста е отговорност единствено на авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София.

 

Политическата цена на технологичния прогрес

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top