Розови щори на счупен прозорец

 Вървял си оптимистът през гробищата, гледал усмихнато кръстовете и си мислел: „Колко много плюсове!” Вече съм дошла до гуша на приятелите си от честото разказване на този виц. На мен пък ми дойде до гуша да им повтарям, че е гениален. „Той е като „Война и мир”, събран в едно изречение!” – не спирам да ги дразня, а те на свой ред ме тормозят, че съм обсесивно-негативистична и маниакално черногледа. „Ами ако е така?” – казах си един ден притеснена. „Ако наистина съм досаден негативист, който вика на бялото черно и намира кусури във всичко? Лоша работа, Русева, щом обръщаш плюсовете на кръстове!” Да си призная, пробвах различни лекове за житейски ситуации (по д-р Тони Филипов) – от кални бани, йога и жиужицу, през „Пилешка супа за душата” и „Самосъзнанието може всичко”, та чак до подреждането на гардероба. Резултат – нулев, ако изключим, че известно време вървях усмихната по улицата, а веднъж мил дядо ме попита: „Лошо ли ти е или си американка?” Но опитите продължават! В момента съм на книга за позитивно мислене, в която авторът съветва: „Вгледайте се в малката калинка, кацнала на цъфналото ви мушкато. Нима животът не е низ от сладостни изненади, които изпълват човешкото сърце с благоговение пред Бога и упование в Доброто?”.   Песимистът вижда само един бекраен тунел. Оптимистът вижда светлина в края на тунела. Реалистът вижда тунела, светлината и насрещния влак. Машинистът вижда трима идиоти, които седят на релсите.   Тези дни обаче моят колега и приятел Юлиан Попов ме изпревари – успя да види „калинката”. В статията си „Нещата вървят все по-надобре в България” (http://www.dnevnik.bg/analizi/2010/08/19/948755_neshtata_vurviat_vse_po-nadobre_v_bulgariia/) Юлиан – един много симпатичен българин, който живее в Лондон, забелязва сума ти симптоми на оправяне. Такситата на аерогарата вече не ментят с тарифите. Има кирилица за Блекбъри и Айфон. Безшумен трамвай кръстосва София. Жените не си боядисват косите червени. Навсякъде се намира замразена баница. Икономическият ни министър говори английски. Момиче кара ролери. Почти няма коли по тротоарите. Хората се целуват. Бербатов е вкарал гол. Върнат е готиният шеф на опера в провинцията. Ако стъпиш на пешеходната пътека достатъчно самоуверено и раздвижиш рамене, взирайки се в очите на шофьора, той спира веднага… Авторът, с други думи, е погледнал на България и българите преднамерено добронамерено – с очи, които не просто искат, а настояват да забележат „сладостни изненади”. И нещата, които описва, са тъкмо такива – приятни изключения и редки изблици на спазване на правилата. Или да го кажа така: Попов е чул звука от шуртене на казанче, ако перифразираме героя на Греъм Грийн, който твърдеше, че „навлизането на WC не се отрази на културата в Куба – това стана 20 години по-късно, когато кубинците бавно и полека започнаха да проумяват, че след ползването му трябва да пускат водата”.   „По-лошо не може да стане” – казал песимистът. „Може, може!” – отвърнал оптимистът.   Но по-интересно е друго: съдейки по форума, тази статия  е дала повод за ликуване на мнозина, че ето на – някой е написал позитивен текст, в който не споменава българския „мрак” (по Елочка Шчукина) нито веднъж. Няма дума за чалгата, прахоляка, миризмата на некъпано, дупките, кучетата, хаоса в болниците, спирането на тока в бетонните чудовища край морето, пълното неведение около цената на газа и всичко останало, отпускането на сериозни суми за некрофилски занимания и въобще всеобщото усещане за липса на посока. „Ние сме си готини” – радват се немалко читатели, също както се радваше Емил от Льонеберя, когато веднъж получи похвала, че се е държал необичайно прилично пред гостите. „Днес ще бъде смешно да сочим българския народ като пръв народ в Европа, доказвайки това с обстоятелството, че санскритският език всъщност бил български, понеже „санскритски” значело „сам-скритски”, т.е. таен език, и понеже френската дума tete идела от българската тетю (татю)”, пише Иван Хаджийски в „Оптимистична теория…” Но от това да „стъпваме” върху петите на Св. Йоан Кръстител има нещо още по-нелепо: да градим оптимизма си върху явления, които трябва да се случват не по изключение, а по подразбиране. Не е изключително да спреш на пешеходна пътека, нито да не си паркираш бричката на тротоара. Това е нормално. Не е успех, ако днес имаш ток и вода, че даже успееш да се изкъпеш. Това също е нормално. Нормално и дори задължително е не само министърът на икономиката да говори английски, но и премиерът да знае нещо повече от „конгратюлейшънс, дженерал”. Ред други неща също са нормални: да не будиш съседите с чалга в 3 часа през нощта; да не блъснеш ван с многодетно семейство на магистралата, изпил четири ракии; да не се изхрачиш върху чакащите, докато слизаш от трамвая; да не си метнеш обелките от краставица през прозореца.   Оптимист, реалист и песимист отиват при лекар. Оптимистът: „Болен съм от скоро, вчера нямаше и една седмица.” Реалистът: „Болен съм точно от седем дни.” Песимистът: „След три седмици ще стане месец, откакто съм болен.”   Спорадичните прояви на нормалност заслужават похвала, но хиперболизирането им до степен на доказателствен материал, че нещата вървят „все по-надобре” не звучи убедително. И не само защото без да си посочим и кривиците подобен оптимизъм изглежда наивно, а защото липсва целенасочено усилие, още по-важното – солидарно действие за превръщане на изключението в практика и в правило. Такова, да повторя, се случва от рядко до никак, и то с участието на единични екземпляри. В колективен план, както писа пак Хаджийски, открай време сме станали „жертва на една историческа безнадеждност („това положение нито аз мога оправи, нито на мое време ще се оправи”), които са се изолирали и атомизували в своите кабинети, в личната си работа, оставяйки обществените дела да се развиват със страшни исторически производствени разноски”.   Попитали радио Ереван кога ще стане по-надобре. „Вече беше.” – отговорило радиото.   Дано не ме разберете погрешно. Не съм на страната на тези, които не обръщат внимание на „калинката”, но не съм на страната и на онези, които я виждат в замразената баница. Хубавите неща трябва да се посочват, но и обгрижват, развиват и утвърждават с обща енергия. Това се нарича солидарност. Нарича се, ако щете, съзаклятие в името на това да си подредим къщичката и да заживеем наистина по-надобре. Това ме подсеща, че неотдавна Веселина Седларска беше предложила в сп. „Тема” една сполучлива рецепта: През 80-те години на миналия век Ню Йорк е град, където годишно се регистрират 600 000 тежки престъпления. Най-страшно е в метрото – "беше нещо като глава "Транспорт" в Дантевия "Ад" (Уилям Братън, началник на транспортната полиция). По онова време обаче криминолозите Джеймс Уилсън и Джордж Келинг вече са създали прочутата си "Теория на счупения прозорец", която се свежда до съвсем прости изводи. „Ако счупеният прозорец не се смени бързо, сградата я чакат лоши неща – ще счупят и други прозорци, ще я окрадат, ще я замърсят, след това и улицата, и квартала. Счупеният прозорец дава сигнал, че безредието е позволено, и дори го поощрява. Престъпността и лошият бит са последица от общото безредие." И ето че онзи Уилям Братън и шефът на „ада” прочели теорията и вече знаели как да се справят с гратисчиите, просяците, бездомниците, джебчиите. Графитите са символ на разпада – ще ги премахнем от метрото, решили те и се хванали на работа. Това означавало миене, триене, търкане, лъскане, боядисване. Цели шест години ежедневна и ежеминутна битка. Е, накрая имало хепиенд. Чистачите победили. Те били разбрали най-важното от теорията – да я приложат на практика. Ама наистина да я приложат, вместо небрежно да спуснат върху счупения прозорец една розова щора.


Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top