Статии

Свилена Николаева: Като дъвка за балончета*

Свилена Николаева е стажант в програмата на Редута.бг с ръководител Любослава Русева

„От всички изкуства за нас най-важно е киното“ е цитат от не кого да е друг, а от другаря Ленин. И сякаш българската кинопродукция през ранния социализъм е пряко отражение на този постулат. Бълват се стотици филми с партийна обагреност и не особена художествена или естетическа стойност. На тях се ходи под строй, защото те възпитават в идеалите на партията. Ако трябва симплифицирано да се обобщи картината на кинопроизводството преди така наречените демократични промени, то тя би била в следните рамки: диктатура на комунистическите идеи, държавно субсидиране, вездесъща партийна художествена цензура и висока производителност. Всяко село и паланка има киносалон, където как да е и с какво да е качество се прожектират партийните филми, с нередки хумористично-нелепи прекъсвания за съобщения, примерно за преждевременното рождество на добиче, собственост на еди кой си другар съселянин.

Разбира се, прокрадват се филми, които критикуват съществуващия тогавашен строй – понякога жестоко сатирично, понякога хитро и многопластово, така че да се избегнат пипалата на детектора на партийната художествена цензура, която и без това не е особено интелигентна, а по-скоро първосигнална и буквоядна. Съдбата на тези филми е да бъдат спирани, пускани, жестоко орязвани, пренаписвани, а на авторите им – да бъдат „посъветвани“ да променят съдържанието до пълно изличаване на идеите си, ако не искат да бъдат освободени от длъжност. И все пак в далечната 1966 г. се появява един филм като „Понеделник сутрин“ – доста прям и новаторски за времето си, с послания, които властта, разбира се, не преглъща лесно.

Това, което се случва след 1989 г. в резюме – държавата се оттегля от кинопроизводството, субсидирането е смесено, с частни инициативи. Идеологическата цензура пада, но кризата на свободата на изразяване отстъпва място на кризата на идеите (особено от 2000-та година нататък), крамолите за финансиране, нередките нулеви години откъм производителност. Все пак винаги ще помним знаменателните рожби на епохата след промените – разтърсващи и искрени: „Граница“ (1994), „Лагерът“ (1990), „Маргарит и Маргарита“(1989), „Аз, графинята“ (1989), „Изпепеляване“ (2004), „Сезонът на канарчетата“ (1993) и много други.

На фона на тази турбулентна българска киноистория, след схватките за отстояване на идеите, собствения глас и истината, особено фрустриращо е несъстоялото се отприщване на креативните енергии, стопирани и парирани в продължение на десетилетия от пограничния бент на цензурата. Трудно е да се повярва, че ако преди толкова десетилетия режисьори и сценаристи са дръзвали да се опълчат на статуквото с цената на своята кариера и перспективата да се сдобият със статута на персона нон грата, то към днешна дата такава опасност не грози авторите, но ярък и силен глас почти напълно липсва. В експлоатация са всички модерни технологии и художествени средства, но не сме гледали съвременен български филм, който да съперничи по модернизъм и естетика на направения през 89-та „Парчета любов“, примерно. Напротив, днешният ден ни среща с един още по-голям и непонятен парадокс. Днес имаме едно завръщане към социалистическото минало. Българското съвременно кино сякаш се чувства необичайно комфортно, ситуирайки сюжетите и героите си именно на тази темпорална ос. Нерядко с любовен и пропит с носталгия влажен поглед към онези времена и техните емблеми. Поглед на болен от амнезия, с критичност, разредена до много ниски потенции. Само малка част от новите филми, локализирани в ерата на соц-а са, „Дзифт“, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, „Тилт“, новопоявилият се „Дъвка за балончета“.

Не мога да определя на какво точно се дължи тази болезнена фиксация към нашето социалистическо минало, но подобно на една болест, то просто трябва да се „прекара“ и да се стигне до оздравителен процес. Не да се пренаписва, романтизира и фетишизира. Както психолозите практикуват –  трябва да се мине през проблема, да се изговори, да се излекува. Мисля, че тази национална терапия вече се състоя. Писателят Георги Господинов публикува сборник „Аз живях социализма“ (в 4 издания!). Хиляди хора станаха съавтори на продукта, валяха писма и мейли от страната и чужбина. Хората имаха нужда да разкажат, да изприкажат личните си епизоди от общата история на неотдавнашното ни минало. Всеки с различен знак. В съавторство с Яна Генова, Господинов публикува и „Инвентарна книга на социализма“ с всички онези емблеми на детството и юношеството, по които носталгията ни толкова задълбочено чопли – дъвки „Идеал“, Черен Петър, списание „Дъга“, шоколад „Кума Лиса“, швепс и оранжада и така нататък. Противно на очакваното, вместо оздравяване, имаме един ренесанс на идеята за „доброто старо време“ и неговите извечни за българина емблеми.

Отвъд манията по топоса и сценографията на социализма, днешното българско кино влиза и в друг парадокс. Има отказ от правдива рефлексия на действителността, на реалните социални и обществени проблеми. Това, в което родното кино от миналото многократно е обвинявано, е, че то е твърде „българско“. С други думи, проблематиката, речта, изразните средства отразяват една твърде българска и локална реалия. Но в крайна сметка дали това е от водещо значение? Не е ли най-важното за изкуството като цяло да отразява реалността? Да е искрено, хирургически точно, да говори истината. „Да обичаш на инат“(1986), например, е филм, който е много точно отражение на българското семейство, на порядките, на порочните практики на работното място. Човешки, без фльонги и претенции. Точен в изображението на действителността от фототапета в хола, през кварталните битки, до учителя по физическо. Днешните български продукции обичат да се движат по оста на крайната екстремалност. Или се показва свирепа и маргинална бедност (материална или духовна), окаяност и пълна сивота, или домове в стил наследник на Рокфелер, протагонисти, облечени във високия регистър на модата и с топ коафюра. И двете картини на съвременния българин са еднакво нелепо неадекватни и неистинни в тяхната крайност.

Добрата новина е, че тази тенденция има своите изключения. Въпреки всеобщия уклон да се пренебрегва реалността на обикновения, „редови“ човек и да се прави социално кино, филми като  „Урок“ и „Слава“ по непретенциозен, но много силен начин предават битката на малкия човек в България. Още повече, че и двете продукции са базирани на реални случаи. Случаи, които казват много за действителността в страната. Разбира се, националният ни комплекс прави така, че да се страни от социалното кино. Но щом такива майстори на жанра като белгийците братя Дарден не се притесняват да говорят именно на езика на малкия човек в своите филми, не виждам защо ние да не можем да дадем реалната картина на обществото такова, каквото е днес. „Два дни, една нощ“ с Марион Котияр е отражение на реалността на френския обикновен работник, който полага неимоверни усилия да запази работата си. Човешко, просто и истинско.

В един дебат по повод българското кино след промените, режисьорът и продуцент Димитър Митовски казва: „Една от причините, поради които не се получиха филмите на предното поколение, е, че показваха своя, капсулирана действителност, която идваше от социализма. Те имаха нещастието да са част от този шибан преход, в който индустрията рухна и ги остави без никакви инструменти“. Позиция, в която има немалко истина. С голяма надежда (и може би прекръстване) можем да си пожелаем последващите опити за кино в България да избягат от съдбата на продукт тип дъвка за балончета – бозав, незапомнящ се, с бързо избледняваща сладост.

________________________________________________________________

*„Дъвка за балончета” – български филм от 2017 година, или както го описват авторите му: „Филм за децата на 80-те години, които пораснаха с Некерман, колекциите от дъвки Турбо и стрелбата с фунийки.“

Свилена Николаева: Като дъвка за балончета*

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top