%d1%81%d0%bd%d0%b8%d0%bc%d0%ba%d0%b0-%d0%b2%d0%bb%d0%b0%d0%b4%d0%be-%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%b0
Статии

Сгрешеният нов консенсус

Обърканата прогноза води до грешни решения. Предполага се, че подобно банално заключение отдавна е изострило вниманието на всички, които се занимават с това да описват случващото се около нас и да предлагат възможни пътища напред. Анти-системните шокове ала Брекзит и ала Тръмп предизвикват внезапна необходимост от бързо осмисляне, независимо от степента на подценяване на довчерашните знаци за проблеми и дълбочината на моментния ни анализ. Трескавият свят на социално-медийната истерия и политическата паника изискват бързи дефиниции и бързи решения. Натрупват се достатъчно мнения и оценки и вече се оформя ясен консенсус, свидетели сме на бунта на изоставените. Бунтът на тези, които не „хванаха влака“ на ускорената глобализация, не виждат място за себе си в това, което се задава и все повече недоволстват срещу архитектите и печелившите на „смелия нов свят“. Общността на губещите се определя през няколко, основно икономически процеси като деиндустриализация, износ на работни места и автоматизация, които водят до индивидуална и колективна безпътица на бившата работническа класа и по-ниските слоеве на средната класа. Това е в сърцевината на новия консенсус, но подобно на предишни такива и той е твърде едномерен, непълен и дори сгрешен.

Съвременното недоволство е родено от залеза на индустриалната икономика и милионите, загубили своето място в нея и обществото и принудени да „преправят себе си“, за да оцеляват. Този процес има вълнообразен характер и се развива от поне две десетилетия, а в момента сме свидетели на неговите последни проявления. Той е свързан с намаляването и постепенното изчезване на цяла поредица масови индустриални производства (автомобилостроене, тежки индустрии, машиностроене и други), свързаните с тях стопански предприятия и екосистеми, както и цялостните социални и културни общности около тях. Заместващата икономическа активност в ниско-сегментни услуги не може да възстанови нито нивата на благоденствие, нито усещането за необратим срив в цялостната околна, социална среда. Стагниращи доходи допълват картината, а в много райони и вълни от нова имиграция (например, в Уисконсин и Мичигън или по-малките градове на северна Англия), които усилват недоволството. Така изглежда доминиращия икономически наратив на ядосаните недоволни, нарушили своята десетилетна политическа пасивност по време на британския референдум и последния американски президентски вот.

В този разказ има обаче поне два липсващи перспективи, заслужаващи внимание. Едната е подминаването на по-ранните вълни от подобни размествания най-вече през 80-те години на миналия век, когато цели добивни индустрии в западна Европа започват да изчезват. Очевидно пазарната ре-интеграция на тогава засегнатите е достатъчно успешна, защото тогавашния политически пейзаж не регистрира особено остри вълни на недоволство. Втората отсъстваща перспектива е по-съществена и тя е свързана с радикалното разделяне на икономическата съдба на днешните губещи от тази на много техни сънародници в рамките на националната икономика. Вътрешното разделение между тези, които са интегрирани в глобалната икономика и тези, които остават зависими от националната се изживява болезнено от втората група. Това води не просто до драматично различни нива на доходи, но и често несъвместими начини на живот. Заетите в сектори като финанси, правни услуги, креативни индустрии, ИТ и други имат много по-положително отношение към глобалната икономика, имат образованието и уменията да оцеляват в нея, както и достъп до далеч по-многообразен, интересен и динамичен начин на живот. В този смисъл, тук става въпрос за разделение, което изглежда почти непреодолимо, за движение по различни траектории, които нямат пресечна точка, за разделяне в отделни културни светове. Двете групи имат наглед несъвместими залози в националната икономика, макар доскоро да са били едно цяло.

По този начин звучи възникващия публично-политически консенсус за ефектите от глобализацията и техните политически последствия. Понякога се чуват и гласове, които боравят с малко по-нюансирана картина и към икономическите аргументи прикачат теми като имиграция, култура и идентичност. И в САЩ и във Великобритания нивата на подкрепа за Тръмп и напускане на ЕС бяха пряко обвързани с нарастващата имиграция или очаквания за такава. Например, в повечето щати от „Rust Belt именно комбинацията от намаляваща заетост и нарастваща имиграция създаде климата, в който посланията на новия президент получиха висока подкрепа. Във Великобритания картината е малко по-сложна. Там подкрепата за напускане беше висока и сред тези, които не са били свидетели на високо темпо на нарастване на имигрантите, но очевидно тук хората просто са мислили с проекции в бъдещето на актуални тенденции. Проблемът с имиграцията обаче далеч не се мисли само през икономическа призма, за все повече европейци това е „входна точка“ към много по-широката тема за размествания в националната идентичност, културния баланс и посоките на развитие на техните общества и проекции за това как те ще изглеждат след десетилетия. Подобна разширена и по-нюансирана диагноза за политическите турбуленции комбинира икономическите аргументи със социални и културни през процесите на имиграция и оценките за потенциала за интеграция на пристигащите в западните общества.

Много по-малко внимание обаче се обръща на трети, особено важен елемент от актуалната формула на недоволството. Става въпрос за апела за укрепване на националната държава, но не просто като национална общност, а като управленски капацитет и функции. По-стесненото разбиране за суверенитет се завръща и много европейци са недоволни от необратимото според тях отслабване на способностите на националната държава да решава проблеми, да влияе, да дава директни и непосредствени знаци за своето място и полезност. Отдаването на суверенитет по посока на наднационални структури като ЕС се възприема като игра с нулев резултат, а ползите от този процес се подценяват и игнорират. Независимо от това очевидно е достигнат някакъв праг на недоверие към този процес и все повече граждани искат да видят по-ясна, решителна и концентрирана държава. Подобни нагласи стоят зад призивите от британската кампания около референдума (‘Take Back Control“) или пък реториката на Марин льо Пен за „стратегическата държава“. Това измерение не е от такава важност в американския контекст, поради местната политическа култура и отношение към силата на федералните структури и баланса между граждани и държава. Исканията за укрепена, силна национална държава са логично продължение на песимистичните икономически, културни и социални очаквания на недоволните от случващото се и придават завършеност на тяхното разбиране за настоящето и очакванията им за бъдещето.

Прибързаните оценки и заключения от актуалната вълна на политическо недоволство очаквано ще доведат до неточни, непълни и недостатъчни политически реакции и политики. Става въпрос за нещо повече от бунт на изпадналите от поредната вълна „съзидателно разрушение“. Той е доста по-широк в своите основания и възприятия, независимо колко настървено аналитичната общност се опитва да ги деконструира. Най-важната задача в момента остава пълноценното им разбиране и формулиране на начините за реакция. Истерията и бързината не са особено добри съветници в този процес.

Сгрешеният нов консенсус

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top