Сплотеността на таралежа

Инстинктът за самосъхранение срещу сътрудничеството за общото успяване – съзнаваме ли, че играем тази игра от векове? Защо капаците на канализационните шахти са кръгли? Задали му този въпрос и на моя познат часовникът му спрял от изненада. Той е компютърен магьосник и се яви на интервю за работа в американска компютърна компания, която се слави с това, че приема от магьосник нагоре. Той преговори всичко по въпроса. Беше убеден, че няма да се намери тема, свързана с хардуер или софтуер, по която да не може да се представи добре. Беше предвидил всеки въпрос-клопка дори от  бъдещето на компютрите. Но не и от настоящето на канализационната геометрия. Чак му се сторило, че му се подиграват. Комисията обаче сериозно очаквала отговор. Хм, кръгли… Като…, като капаците на тенджерите. И най-вероятно по същата причина. „Капаците на канализационните шахти са кръгли, за да не падат в дупката”, отговорил този познат с голямо притеснение от обикновеността на прозрението. Как стигнахте до отговора, попитала комисията. През тенджерите, отговорил с още по-голямо неудобство той. Не му задали никакъв друг въпрос, не го попитали нищичко за компютри. Казали му, че е одобрен за работа в компанията. По-късно му обяснили, че в тези няколко минути го определили като „човек с креативна нагласа и асоциативно мислене”. Компютърни вълшебници те имали достатъчно, а и били убедени, че и той е. Но и да не е, решили, че ще работи ефективно в екип с някой от техничарите, че ще се допълват прекрасно. Поискали от него да опазва, развива и прилага своята креативност и асоциативност. Оказало се, че все пак имало неща в компютрите, в които той не бил чак толкова добър. За тях се въздържали да го критикуват. Хвалели го обаче за всяко нестандартно хрумване. Моят познат бил попаднал в света на екипната работа, на сътрудничеството, на съчетаването на умения. Ние живеем в света на самотничеството, натаралежването, боричкането. Поотделно сме прекрасни, но несъчетаеми. Кариерата у нас зависи не от това, което човек може, а от това, което не може. Цветлин Йовчев е прекрасен специалист, но не може да ръководи, затова си отива. БОРКОР е съчетание, но не от индивидуалности с преценени характеристики, а от партийни съображения, затова Петко Сертов идва. Нашето чувство за сътрудничество стига най-много до там – до съчетаването на партизански интереси, не на умения. И за това е виновен кой? Амиии… турското робство, казва един приятел шегаджия. Точно така – и турското робство. Те се събират всеки предиобед в някое малко кафене. Има ги във всеки град. Пенсионери с различни професии и обща приказка. Обсъждат политиката, тоест телевизионните програми от предната вечер и от сутринта. Като се поотпуснат, говорят за съкровища. Те не са иманяри в оня смисъл. Сериозни хора са. Няма да тръгнат да ровят могила. Но много би им харесало, ако се намери имането на Вълчан войвода. Те всъщност не прескачат от тема на тема – българската политика и Вълчан войвода са едно и също нещо. Съкровището на Вълчан войвода  е най-неизследваният, най-пренебрегваният и в същото време даващ най-много отговори български архетип. Пет века българинът е сам. Оцеляването му е самотно занимание. Съюзници са му единствено нивата, волът, комшията. Път за спасение, водещ към институции, няма. Път за бягство – комшулукът. И да я е имало преди, връзката между личното и общото благо е унищожена. На освободеното място на разумните действия за запазване на общата сигурност идва инстинктът за съхранение. Поединичното съхранение, таралежовото – свиване навътре и насочване на бодлите навън. Някакви куражлии, луди глави, нападат, убиват, ограбват подтисника. Бедняци, които не нападат бедняците. Нападнатите са лошите, значи тези, които ги нападат, са добрите. Така хайдутите са превърнати в етническо войнство, в липсващата българска войска. Илюзията за закрила обаче няма да е пълна, ако не се измисли и държава. Вълчан войвода (впрочем единственият български хайдутин, който е извършвал грабежи не само по земя, но и по море) притежава съкровище, с което ще бъде платено за възстановяването на българската държава. Той е казал на руския цар „Аз имам парите, ти имаш войската, поведи я”. Имането на Вълчан войвода е гаранцията за българската държавност. То е трезорът на българската държава, доказателството, че я има. И точно затова то е ненамираемо. Изключително важно е да не бъде намерено. Ако бъде, това ще делегитимира българската държавност. Ония пенсионери в кафенетата са видимата част на невидим и мощен български архетип. Един от тях е сигурен, че съкровището е под „Бакаджика”, друг е също толкова убеден, че е в пещера край морето. Те продължават да търсят българската държавност. По един или друг начин, всички правим същото – все така поединично, все така наежено, все така обречено да не я намерим. („Къде е държавата?”, „Няма такава държава!”, „Ако имаше държава..”, „В нормалните държави…”) Стоян Михайловски, който е бил наясно с голямата разлика между свободен и освободен народ, дава най-точната диагноза: „Българите са заразени от грозните пороци на погазените – на онези погазени, които достигат да се помиряват със своето погазване, да го понасят без съпротива, като виждат в него доказателство, че на тоя свят няма и не може да има ред и оправия.”  Къде е новият Стоян Михайловски днес, новият Константин Петканов, Константин Гълъбов… Една от основните липси на българския преход е дори неспоменавана – това е липсата на самопознание. Какви сме, защо сме такива, кои са силните ни страни, а слабите? – подобни въпроси, немислими през 45-те години социализъм, си останаха незадавани и през последните двайсет години. Българската народопсихология загина на фронта заедно с Иван Хаджийски, а уважението към нея е такова, че Хаджийски не беше в списъка на 100-те велики българи на миналия век, където номер 1 беше, ако си спомняте, Петър Стоянов. Това че не познаваме и обсъждаме своите български архетипи, не означава, че те не ни управляват от тъмното царство на подсъзнателното. Възможно ли е възприемането на хайдутите като етническо войнство в условията на липса на държава, да се пренася като отношение върху мутрите в условия на преход? На такива и подобни въпроси могат и трябва да дават отговор народопсихолозите. Колко мощен например ви се струва архетипът „Индже”? Индже е разбойникът, минал през личното страдание и завърнал се при своите като закрилник. Индже – човекът, от когото са треперели всички, непобедимият. Индже – нещастният в личния си живот, наказаният, самотникът. Индже – белязаният да е вече добър, необратимо свой, закрилникът. В плен ли сме на архетипа „Индже”? Българското единачество е издигнато в ранг на житейска философия („На вълка врата затова е дебел, защото сам си върши работата”) и житейска стратегия („Всяка коза за свой крак”). И ако темата все още изглежда отвлечена, дребнава и излишна, нека кажем, че това е основната тема на последния доклад на Европейската комисия за България. Там е наречена със съответната брюкселска лексика – липса на сътрудничество. Неуспехът на България е дамгосан най-силно от липсата на сътрудничество между институции, експерти, програми, усилия – това е основната критика на Европа към България. Онова, което тук се възприема като празни приказки, ни се посочва от Европа като основен ресурс за напредъка ни. Преведено на езика на нашата политика: онова, което са строящите се магистрали за придвижването ни из страната, същото е сътрудничеството за придвижването на страната ни към Европа. С магистралите нещата се подобряват, но със сътрудничеството се влошават. И с магистралите не е лесно, но поне е ясно как се строят. Как се строи сътрудничество? С много дефицитен материал – доверие. То пък се получава от чувството за справедливост. Голямата криза, която тресе България от години, е криза на доверието и на чувството за справедливост. Ние живеем в недоверие и подозрителност. Тези невидими и неизмерими величини са също толкова опасни, колкото и бюджетния дефицит, да речем. Но за тях ние не говорим. Сътрудничеството и солидарността ни звучат като отвлечени рецепти за обществено щастие на хора, които очевидно са по-глупави от нас, но кой знае по каква тайна причина успяват да живеят по-добре от нас. „Ти на мен акъл не ми…” Ние не искаме да имаме техните доверия, сътрудничества и солидарности. Ние искаме да имаме като техните пари. И не желаем да се замисляме дали има връзка между двете. Жените копаели, когато се задал Индже. Били чували, че вече е добър, но все още треперели от името му. Разбягали се с писъци. По-късно се върнали. И всяка намерила до мотиката си жълтица. Къде са народопсихолозите, които да ни обяснят това ли правим сега – всеки копае своя ред и се оглежда дали му е подхвърлена  жълтица? Какво всъщност можеха да ни кажат новите народопсихолози? Това, което вече знаем: че няколко пъти в свободната (и най-новата) българска история е правен опит да се завърже прекъсната връзка между личното благо и общото добруване. Да се върне доверието, което да направи излишно затварянето в себе си, натаралежването, поединичното спасяване. И всички тези опити са били неуспешни, защото нараненото чувство за справедливост не е намалявало,  напротив – увеличавало се е. Големият ресурс на управлението на ГЕРБ беше не онова, което за по-лесно наричаме харизма на Бойко Борисов, а зараждащото се доверие, че ще бъде въздадена справедливост. Това, което не знаем и което можеха да ни кажат липсващите народопсихолози, е какво се случва, когато зараждащото се доверие за пореден път се превръща в намаляващо доверие. Колко пъти можем да я играем тази игра? – да се надяваме – да се доверяваме – да очакваме –  да се разочароваме – да намразваме – да наказваме. Според чужди народопсихолози една общност, в която липсва сътрудничество и солидарност, доверие и чувство за справедливост, все пак е възможно да се обедини и при липсата на тези обществени ценности – но единствено и само под знамето на национализъм. Агресивен национализъм, обединение през омразата – това е алтернативата на сътрудничеството и солидарността. Това е теория. Практиката я знаем: ако нещо е възможно, ще се намери кой да го употреби. Списание „Тема”


Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top