Статии

Тръмп и Европа: Прибързана епитафия

Има няколко актуални теории за това, което ще подреди Доналд Тръмп външнополитически, или поне ще вкара инстинктите и желанията му в някакви познати и предвидими рамки. Без да ги подреждам по важност, една от най-често срещаните настоява, че самите институции и конституционния модел ще започнат да моделират мисленето и поведението на новия президент. Според друга, постепенно и неговата администрация ще бъде „прихваната“ от външно-политическия establishment на Вашингтон, което постепенно ще нормализира нещата. Трета вижда причини в бъдещите накърнени икономически интереси на различни групи в Америка, например тези, които ще пострадат от силна протекционистична политика. Събитията също са често основание за адаптиране на предизборните намерения, просто защото постоянно се случват и предполагат по-умерен и спокоен отговор. При Тръмп обаче трябва да допуснем и още една, нечие друго его. Или по-скоро изкушението на някой да го унижи, например Владимир Путин. Оставката на съветника по национална сигурност, Майкъл Флин подсказва как подобни фактори сработват.

Докато всички се опитват да декодират казаното през последните месеци и да предвидят задаващото се, първите ходове в азиатската политика на новата администрация дават най-много моментни индикации и факти за оценка. Изходната точка тук бе не по-малко притеснителна от тази спрямо НАТО и ЕС: заявка за отслабващ и условен ангажимент за сигурността на традиционни съюзници като Япония и южна Корея, атака срещу Транс тихо-океанското партньорство (ТТП), заплахи спрямо Китай, силна реторика срещу ядрената програма на северна Корея, но неяснота относно приемливи мерки срещу нея и т.н. Очакванията са за прекратяване на „пребалансирането към Изток“ на Барак Обама и оттегляне със стратегически негативни последствия за САЩ и световния либерален ред.

Общото впечатление от досега случващото се е за значителна приемственост и отсъствие на някакви дълбоко притеснителни промени. В телефонни разговори на Тръмп и посещения на министъра на отбраната, Матис бяха не просто потвърдени ангажиментите към Япония и южна Корея, но с първата беше направена заявка и за задълбочаване чрез нова дипломатическа рамка. Токио и Вашингтон дори започват да обмислят заместващ ТТП двустранен договор за задълбочени икономически и търговски отношения. Реакциите спрямо последния тест на северна Корея бяха напълно синхронизирани и еднопосочни. Потвърден е и ангажимента за изграждане на защитната анти-ракетна система на южна Корея, за която имаше големи притеснения.

Най-лошите очаквания спрямо Китай също засега не се сбъдват. Тръмп заплашваше с търговска война, завишена активност в южно-китайско море, проведе разговор с тайванския президент и на практика постави под съмнение One-China policy, с което вбеси китайците. Впоследствие обаче нещата бързо се стабилизираха. На практика няма никакво движение по линия на икономическите заплахи, а Тръмп дори се опитва да използва неофициални канали, за да омекоти предходните си позиции, например чрез собственика на „Али Баба“, Джак Ма. В прекия телефонен разговор с президента Си, Тръмп потвърди сегашното статукво спрямо Тайван и засега успокои духовете. Макар да е много рано, наблюденията върху поведението на новата администрация в Азия подсказват бавно адаптиране и нежелание за бързи и необмислени дипломатически ходове. Предизвикателствата обаче тепърва предстоят.

На този фон все по-често през последните седмици се предлага тезата, че Тръмп ще събуди и „спаси Европа“, най-вече като я изостави. Изказва се съгласие с неговите критики спрямо ЕС и НАТО, сякаш те формират някаква цялост и са повече от няколко събрани накуп тези. Макар той да има известно основание за някои от тях (недостатъчните разходи за отбрана и множеството грешки относно мигрантската криза), цялостното му отношение към двете организации е далеч по-проблемно и с множество потенциално негативни последствия. Новият президент видимо ги третира просто като две обикновени международни структури, а не като носещи опори на либералния международен ред, от който САЩ печели десетилетия наред. Зависимостта на поверената му държава от този ред е може би най-изненадващата новина, която той ще чуе през идните месеци и години.

При него отсъства и разбирането за ценността на дълбоката културна и цивилизационна връзка, която винаги е споявала „двете страни на езерото“. Без тази връзка няма Запад, няма и носеща конструкция на многостранната кооперативна дипломация, която търси и институционализира решения. Във времена на продължаваща глобализация и консолидиране на политически и икономически блокове, отказът от създаване на единно икономическо пространство е удар с доста негативни последствия. Укрепването на транс-атлантическата връзка е един от малкото гаранти в свят на нарастваща системна нестабилност и несигурност. Продължаващата готовност за нов détente с Путин има потенциала да подкопае дълбоко тази връзка. Приемането на морална еквивалентност с руската автокрация също е тежко отстъпление. Тези негативи от настоящата позиция на Тръмп отиват много отвъд беглите му бележки за недостатъците на ЕС и НАТО.

Вярно е, че всичко това стряска европейските политици. Вярно е, че те продължават да са в плен на странна политическа парализа, а някои продължават да отказват да приемат новостта на сегашната ситуация за „стария континент“. В същото време, непрестанният натиск на събитията и кризите маскира това, че политически възможните граници на интеграцията са като цяло достигнати и тази динамика далеч не се дължи на появата на Тръмп. Все повече правителства увеличават разходите за отбрана, а множеството предложения за задълбочаване на интеграцията във военната област набират скорост от поне няколко години и вървят успоредно с влошената среда за сигурност на юг и изток. В еврозоната също няма много накъде да се върви. Например, идеите за фискална интеграция си остават политическа фикция и условие за нещо подобно няма да има още дълго време. Около мигрантската криза се вижда единствено желание за негативна интеграция, тоест защитна. Например, създаване на обща структура за опазване на външните граници и то не през цялото време и с ограничен ресурс.

Ако политиката в Азия е някакъв ориентир и дълбочината на силата на историята и тъканта на транс-атлантическата връзка е достатъчно издръжлива, срив между Европа и САЩ не би трябвало да има. Но подкрепата за Путин продължава да е загадка и готовността за голям компромис остава, въпреки скандалите около Флин. Някаква форма на reset очевидно ще има и той ще има последствия за европейските политици. Той просто ще ускори изтичащото време за осмисляне и реакция на дълбоко променения свят, в който нито сигурността, нито просперитета ни са гарантирани. В такъв контекст, по-изолационистка Америка би била поредно домино, най-много точка на пречупване, но не първопричина. Намирането на ново поколение работещи решения за този нов свят остава същинския политически дефицит на „стария континент“.

Тръмп и Европа: Прибързана епитафия

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top