Коментари

Училище за бедни, образование за богати

15 септември наближава и напрежението вече се усеща във въздуха. След като посред лято вече се счепкахме на тема дали все пак учебната година да не почва по-рано, да не свършва по-късно и колко да са дълги ваканциите, в крайна сметка положението си остана сон сонжмон. Сега обаче имаме нова тема за терзания – щяло да има учебници за бедни и богати деца. Поводът за възмущението, обзело социалните мрежи, е решението на издателство да пусне учебниците в цветен и черно-бял вариант, който е с 30% по-евтин. Честно си признавам, по-скоро ме учуди гневната реакция на публиката, отколкото факта, че пазарът предлага и по-евтин вариант на учебниците (което, в крайна сметка, е работата на пазара, да дава алтернатива). И преди да ме обявите за безчувствена либертарианка, няколко аргумента.

Напълно обяснима и разбираема  е обострената ни чувствителност по темата. Образованието е благо и право, а не просто стока на пазара. Никой не се обижда, че маркови чанти с някакъв дефект се продават с намаление, напротив. Но всички се обиждаме от подозрението, че някой третира децата ни като втора ръка, особено когато става дума за образованието и когато тръбим, че да вкараме всички деца в училище е национална кауза. И така трябва да бъде – трябва да сме бдителни и чувствителни към темата. Но: дали именно черно-белите по-евтини учебници са (поредния) повод за справедливия ни гняв към Министерството на образованието? Не мисля.

От години има практика да се продават и купуват (разменят, подаряват) учебници втора употреба. Не помня някога да сме оценявали това като дискриминация и да сме определяли хората, които купуват използвани учебници като бедни. По-скоро, разумни, защото учебниците са консуматив, който се използва 10 месеца и после става ненужен. Освен това, много често се практикува ксерокопирането на определени учебници и учебни помагала, които са твърде скъпи, за да ги купува всеки ученик – говорим за легитимни практики, провеждани от училищата, не за някакъв „втори начин“, измислен от „бедни“ родители. Не съм чула родител да се е възмущавал от това, нито пък децата ми са се чувствали „бедни“. Прилагането на подоходни критерии също не е непозната практика в образованието. Има стипендии за „подпомагане на достъпа до образование“, което иначе казано са стипендии за деца от бедни семейства. В училището на децата ми преди години пък осигуряваха занималня само за деца на семейства с по-ниски доходи, защото нямаше възможност да се поемат всички деца.

В конкретния случай, доколкото с черно-белите учебници има проблем, той е, че 30% не са достатъчно, за да могат учебниците да са достъпни за наистина бедни хора. Ако приемем, че комплектът за 8 клас струва около 200 лева, намалението е с около 66 лева, което прави цената на учебниците 134 лева. Като се добавят тетрадките, раниците, спортните екипи и всички останали помагала, сметката пак е твърде голяма. Т.е. реалната помощ за бедните семейства би била държавата да осигурява поне учебниците безплатно. Или под формата на стипендия да ги дава на ученици с висок успех (което също би могло да бъде оспорвано от гледна точка на приобщаващото образование).

А ако се размечтаем наистина смело, можем да си представим едни други учебници – електронни, силно облекчени откъм фактология, за сметка на интерактивност и възможност за упражнения, разнообразно графично и видео съдържание. Разбира се, преди това са променени учебните програми, отвъд разместване на реда на уроците и смяна на изучаваните произведения. Тези учебници не служат за заучаване на факти, а за развиване на мисленето, включително критичното мислене. Те се купуват от държавата (или училищата) и учениците ги ползват безплатно, без значение в кой клас са. Наблягам специално – работят с електронното съдържание безплатно, без да си го купуват, не казвам, че образованието е безплатно – въпросът с финансирането е ключов, но е отделна голяма тема. Хартиени копия не са нужни или са по желание на учениците. Знаем от по-напреднали в образователните реформи държави, че целият образователен процес (до гимназията) се случва в училището, а практиката с писането на домашни вкъщи е спомен от ученическите години на днешните родители. Не на последно място, работата с електронни учебници учи на дигитална култура, защото да намериш обява за работа онлайн и да попълниш документите за кандидатстване в интернет или да ги изпратиш по имейл няма как да се научиш от Фейсбук.

И още нещо – дали децата учат по цветни или черно-бели учебници няма никакво значение за паралелната образователна система, тази на частните уроци. Ако ще говорим за дискриминация, не картинките в учебниците, а достъпът до частни уроци е реалната дискриминация в образованието. В това отношение е решаващ фактор дали ученикът живее в голям град или село. Дали родителите имат пари да си позволят частни уроци или не. Има значение и кой дава частните уроци – широко известен факт е, че има школи, препоръчвани от родителите от уста на уста, които гарантират високи оценки (срещу съответните високи цени), като се снабдяват предварително с информация за предстоящите изпити. Няма статистика колко милиона се изливат годишно в паралелната образователна система, но със сигурност МОН може само да й завижда за бюджета. Загадка (или не чак толкова) е защо министерството от години си затваря очите и предпочита да имитира дейности, вместо да върне образованието там където му е мястото – в училищата.

Изобщо, образователната бедност не е новост в нашето общество, просто рядко я наричаме с истинското й име. И тъй като образованието е благо и право, няма място за дребни сметки. Ако наистина то е национална кауза (а ми се струва единствено правилно да е такава), това означава пълно съгласие в държавата, в лицето на нейните институции и граждани, около тази цел и средствата към нея. Означава пари – няма приобщаващо образование без пари. Няма учители без пари. Няма електронни учебници и съответната техника в училищата без пари. А няма пари, защото те изтичат в паралелната образователна система. И в други паралелни системи, успешно функциониращи в условията на институционална фасадност.

Образователната бедност не е личен проблем, от който да се срамуваме, а обществен проблем, с който трябва да се борим, заедно. Защото докато има образователно бедни, всички сме бедни, независимо дали децата ни учат по цветни, или черно-бели учебници.

Училище за бедни, образование за богати

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top