Наскоро демокрацията в България бе обявена за необратима реалност. Поредната вълна на европейското изследване на ценностите донесе множество наглед добри новини за всеки, който търси и желае продължаващата модернизация на страната. Представени бяха и други възникващи по земите ни парчета на европейска публична култура като повече индивидуална отговорност и самостоятелност, нарастващ публичен ангажимент и участие, разбиране за важността на правовата държава и други. Въобще, от сложната и по правило разнородна палитра от данни бе конструирано посланието за продължаваща, макар и мъчително бавна трансформация и приближаване към европейските демократични и публични норми. Внимателният поглед към последните данни наистина дава немалко основания за подобен прочит. Разчупването на по-широкия контекст, в който тези процеси се осъществяват през изминалите години е допълнителен стимул за по-позитивните изводи. Но, в крайна сметка, оптимизмът е пресилен, а много от представените заключения трудно удържат по-детайлен анализ.
Носещата конструкция на представената оптимистична теория на промяната е нарастващото одобрение за демократичната политическа система сред българските граждани. През 2008 година 80% я оценяват като добра или много добра, докато десет години по-късно тази подкрепи достига почти невероятните 93%! Намаляващата подкрепа за управление на армията се приема за допълващ аргумент по посока консолидиране на демокрацията като „единствената игра в града“. През 2008-а година, 12% са желаели подобна форма на управление, докато сега те са 14%, очевидно малцинствена нагласа. Картината обаче е доста по-нюансирана и други данни бързо поставят под съмнение дълбочината на ценностната привързаност към демокрацията. Например, в момента цели 81% от българите всъщност предпочитат решенията да се взимат от експерти, а не от правителството. Още по-притеснителна е подкрепата за фигурата на силния лидер, който въобще „не се занимава с Парламент и избори“. Преди десет години подкрепата за тази форма на управление е 63%, днес тя остава на 61%. Аналитичното съвместяване на тези две нагласи е изследователски избор и очевидно изисква допълнителни данни и анализ.
Една възможност е да се видят други изследвания с подобен въпрос. Например, през 2016 година изследване на Pew Research Centre, включващо България, задава доста „по-разпластен“ въпрос на тема демокрация и резултатите изглеждат доста по-различно. В него са дадени три опции: подкрепа за демократичната система, за недемократична система и неутрална позиция (системата няма значение за мен). Данните са съответно 39%, 34% и 23%. (В сравнителен план тези нагласи ни изпращат много повече в политико-културното поле на източна Европа, отколкото на централна и западна Европа). Тази картина е много по-различна и се доближава до други оценки за случващото се в страната. Изследване на институт „Отворено общество“ отпреди месец потвърждава случващото се и дори открива ускоряване на намаляването на подкрепата за демокрацията. През 2015 година, съотношението между одобряващите и неодобряващите демокрацията като най-добра форма на управление за България е 52% на 28%. Година по-късно е 49% на 29%, а през пролетта на тази година е вече 45% на 34%, което доста се доближава до данните на изследването на Pew. Разбира се, подобни данни могат да бъдат четени и като моментни реакции на конкретни управления, но във всички случаи те отчетливо поставят под съмнение тезата за необратимо вкореняване на демократичната норма в страната.
Проблеми има и при аналитичното подценяване на одобрението за силната фигура, която „не си играе на Парламент и избори“. Тази нагласа сякаш се приема като вторична и като цяло съвместима и безпроблемна спрямо общото одобрение за демокрацията. Всъщност, това е конкретизираната актуална версия на автокрацията, която обаче често избира да не се представя като системна алтернатива и затова се изплъзва от системни спорове и възприятия. Нещо повече, през последните десетилетия процедурната демокрация бе нормализирана и се превърна в почти задължителен елемент на политическите системи. Тя вече функционира като рутинна почти универсална форма, в която обаче все по-често се вмъкват най-различни недемократични практики. По тази причина дори истинските опоненти на демокрацията предпочитат да избягват фронталните системни сблъсъци и вместо това се маскират именно в наглед по-неутрални претенции като тази за „силната ръка“. Това е и основната причина, поради която подобни нагласи не могат и не трябва да бъдат подминавани лековато, защото съдържат в себе си реална културна и политическа енергия, която ефективно пречи на консолидирането на демократичните системи. Именно затова тя не е лесно съвместим нюанс, а съдържателна опозиция.
Дълбока амбивалентност съществува и при други наглед положителни тенденции. От данните е видна нарастваща свобода на избор и чувство за контрол върху собствения живот, които все повече българи заявяват. Времената на системни и институционални ограничения очевидно си отиват и мнозинството хора не просто усещат това в своето ежедневие, но и го оценяват. Върху тези данни обаче не може автоматично да бъде проектиран образа на активния, самостоятелен индивид, който е поел здраво живота в ръцете си и е тръгнал по пътя на необратима еманципация от мъртвата хватка на комунизма. Дори напротив, данните от проучването показват отчетливо нежелание да бъдат приемани последствията от тази нарастваща заявена самостоятелност. Например, през последните 10 години има видимо нарастване в подкрепата на идеята за изравняване на доходите на хората. По идентичен начин все повече българи се обявяват за увеличаване на държавната собственост в икономиката на страната. Свидетели сме и на размествания по отношение на нагласите към конкуренцията, базов елемент и механизъм на свободното общество и икономика. Постепенно, но осезаемо се увеличава броя на хората, които я възприемат като негативна за общото развитие.
Има и още един необходим компонент за постигане на по-цялостни изводи за сложни социални и политически процеси. Това са десетките тематични индекси, които успяват да уловят динамики по конкретни параметри и по този начин генерират плътност и актуален контекст на случващото се. Тук също нещата за България са все по-притеснителни, защото доминиращия брой индекси по въпроси като демокрация, свобода, медии, публична среда, корупция, сигурност, съдебна система и т.н. маркират движение надолу. Критиките на различни политици за тенденциозност и методологична неточност са нелепи и по-скоро показват засилващата се раздразнителност от независими източници на оценка за случващото се в страната. Например, дългогодишните изследвания на „Прозрачност без граници“ и „Репортери без граници“ се правят с минимални методологически изменения и при напълно сравними методологии България е била оценявана доста по-високо в предходни периоди. Методологията е лесно, неточно и все повече непочтено извинение за напълно видимите процеси на влошаване на много и най-различни области на публичния, политическия и икономическия живот.
Българската привързаност към демокрацията изглежда декларативна и внушава все по-малко увереност в своята устойчивост. Минималното нарастване на готовността за участие в нейната ежедневна инфраструктура не представлява достатъчно социологическо основание за оптимизъм, нито пък все по-хаотичните изблици на локално социално недоволство. Профанизацията на политическите партии, разпадът на публичното пространство, изчезването на независимите медии са само някои от дългосрочните проблеми, затрудняващи генерирането на ефективно и легитимно управление и представителство. Единствено те са в състояние да уплътнят демократичната надежда, която продължава да тлее в нашето общество. Без тях, от нея остава единствено кухата процедура по излъчване на поредната политико-криминална групировка. Тя все по-малко им пречи.
