Статии

Центризъм с човешко лице

В днешно време обявените революции буквално следват една след друга. Само в рамките на няколко години тръгна окончателния разпад на ЕС, после дойде триумфа на национал популизма, а сега вече мнозина не могат да смогнат на вълната от избори в различни държави, за да обявяват либералния ренесанс. Онзи ден един колумнист на „Файненшъл Таймс“ на практика обяви „странната смърт“ на европейския популизъм. Бежанската криза послужи за повод да обявим края на европейската цивилизация, а Брекзит и Доналд Тръмп провъзгласихме за знамената на новия национал-популистки политически ред. Успокояването след изборите в Австрия, Холандия и Франция пък веднага донесе либералния ренесанс, в който, предполага се, пребиваваме до следващото разместване. Очевидно сътресенията, в които навлязоха западните общества постоянно изискват бързи диагнози на ситуацията, независимо че в повечето случаи те са по-скоро знак за съпричастност към различни политически дебати, а не задълбочени и спокойни анализи. Новата опора на предполагаемия пореден нов ред е младия френски президент Емануел Макрон.

Подобна оценка има своите основания. Неговият успех е без прецедент и превръщането на движението му в първа политическа сила в рамките на малко повече от година ще влезе в учебниците. Сглобеният от него колаж от политики добре обхвана актуалните проблеми на страната, но и очакванията на много французи. Поведенческите му характеристики паснаха добре на фона на безличния предходен президент и несекващата поредица от скандали на „слегнали в системата“ политици от другите партии. Активизирането на по-младите избиратели бе не само от електорална полза, но придаде съвсем различно цялостно излъчване на неговия поход към Елисейския дворец. Макрон бе единствената алтернатива на „старата гвардия“, която отиде на тези избори: Франсоа Фийон, Жан-Лук Меленшон и дори Жан-Мари льо Пен. Благодарение на добрата му досегашна кариера, младостта не се обърна срещу него, а напротив, в резултат на успешното му публично поведение, стана аргумент и източник на нови идеи. Той дори успя да направи нещо, което много трудно се отдаваше на политици като Л. Жуспен или Г. Шрьодер. Да придаде човешко лице на сухия, технократски центризъм.

Но, както с другите прибързани революции, и при тази има множество проблеми, които биват подценявани или подминавани. Един от тях е надценявания мандат, който Макрон получава след парламентарните избори. Това е видно от данните, но не само. Подкрепа от 30% при 47% избирателна активност трудно може да бъде класифицирана като зашеметяваща. Свиването на активността с повече от 10% спрямо последните избори е обаче само един от признаците за намаляващото търпение на французите с техния политически елит. Над половината кандидати на движението на новия президент нямат нищо общо с политиката и бе логично да се очаква повече ентусиазъм от това подновяване на лицата. Различни задълбочени социологически изследвания ясно показват, че Макрон е последна спирка за много избиратели по пътя към политическата пасивност или към по-крайните партии, които и без това получиха половината гласове на първия тур на президентските избори. Една от големите отговорности на новия президент е да запази тези хора за политическия мейнстрийм.

Описанието на неговия успех като срив на системните партии също е неточно и може да му изиграе лоша шега, ако го приема твърде буквално. Всъщност сме свидетели на имплозията на социалдемократическата левица. Десницата успя да се прегрупира и макар да се готвеше да управлява преди появата на бившия социалист, все пак успя да задържи нивата си на подкрепа над 20 процента. Междувременно, нейни представители я напуснаха и станаха премиер и министър на икономиката на новия обитател на Елисейския дворец. Започват да се появяват и коментари за неговия стил на управление, който някои вече наричат „бонапартски“. Подминаването на съмненията за корупция на член на новия му кабинет също не е особено окуражителен знак. Обещанието за нулева толерантност в това отношение и въвеждането на изцяло нова политическа култура са сред нещата, по които много французи ще съдят президента си. Вкарването на толкова много нови лица също може да се окаже проблем.

Центризмът обикновено се представя и продава политически като примирен компромис между конфликтни идеологически системи, като разумен хибрид, който взима от тях, но е и отвъд, някакъв „трети път“, който омиротворява, но и добавя нещо от себе си. Нещо, което има своя собствена идентичност и може да отхвърли историческия произход на повечето си съставни елементи. Това обаче е много трудна маневра и е особено видимо, когато се превърне от идейна конструкция в управляващ субект, който трябва да взима решения. Всъщност, в центристката претенция има вкоренена идейна асиметрия, независимо че тя варира исторически и политически. Например, след създаването на т.н. „следвоенен консенсус“ във Великобритания, консерваторите приемат много по-голяма държавна намеса около създадената „държава на благоденствието“. „Третият път“ на Тони Блеър пък прие нео-либералния икономически ред, за да успее да разположи партията си центъра. В този смисъл, политическият център никога не е съвсем балансиран и извървяният път към него винаги има оставя своята следа. В случая с Макрон е видно, че той идва отляво. Затова и удържането на социалната коалиция зад него ще е много трудна задача.

Всяка неравномерност в прокарването на управленските политики рискува веднага да я фрагментира. Например, лявата му политическа история означава, че ако той не прокара реформите в областта на трудовото право, по-дясно ориентираните избиратели ще го причислят към добри познатите предходни социалистически президенти. Ако пък отиде твърде далеч в тази посока и не осигури обещаните под 500 милиарда публични инвестиции, по-левите избиратели ще го прикачат към добре познатия establishment, от който те се опитват да се отдалечат. Удържането на центристкия електорат може да се случи най-добре при едновременното прокарване на наглед противоположни политики. Например, свиване на администрацията и разходите за бюрокрация успоредно с осигуряването на обещаните публични инвестиции. Това е особено трудна задача, но Макрон се намира в уникално добра позиция. Той има двоен мандат за промени, слаба опозиция и стартов обществен толеранс.

Всъщност, Макрон получава наистина рядко срещана политическа възможност и по отношение на друга важна причина за недоволството през последните десетилетия. Много хора са вече убедени в неспособността на политиците реално да управляват своите държави, които сякаш непрестанно губят капацитет, правомощия и ресурси. Сега президентът ще има голяма мнозинство в Парламента, конкурентите му тепърва ще се прегрупират, избирателите са му дали шанс за промяна, Европа също разчита на него за своя рестарт. Достигането до тази ситуация е безспорно постижение, но тя не е край, а начало на процеса на реална трансформация. Независимо какво пишат преливащите отвсякъде блиц коментатори.

Центризъм с човешко лице

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top