Коментари

ЧИНОПОЧИТАНИЕ

„Ах, кой е редник, кой е генерал –

вий всички сте с еднакви еполети!…”

Дамян Дамянов

Че президент Радев бе кандидатура на БСП, не ще и дума – името му бе обявено лично от лидера на партията, цялата му предизборна кампания протече под егидата на неокомунистите ни, а дни преди да се възкачи на трона Илияна Йотова публично го предупреди, че ако като президент не се придържа към линията на БСП, партията няма да му прости. Последното е повече от обезпокояващо. Защото дори когато една президентска кандидатура произлиза от една политическа партия, цивилизованото решение изисква в качеството си на президент кандидатът да се еманципира, да се автономизира, да се дистанцира от излъчилата го политическа сила, за да стане държавен, общодържавен глава – президент и водач на цялата нация. Това постигна с немалко усилия и с много кураж предшественика на ген. Радев, който съумя да загърби партийното си минало на гербер и да се превърне в истински, надпартиен държавен глава. За тази си доблест Плевнелиев плати висока цена – собствената му партия отказа да подкрепи кандидатурата му за втори мандат и се ориентира към други, далеч по-немощни и обречени кандидатури. В най-новата ни национална история Плевнелиев ще остане обаче като лидерът, приобщил ни към цивилизования свят и повел страната ни към едно европейско бъдеще, което няма конструктивна алтернатива.

Логиката на тънещата в доктринерство и догматика БСП явно е друга, явно според ръководството на партията ген. Радев трябва не да президентства надпартийно и общонационално – той трябваше да стане държавен глава, за да може като такъв да обслужва тяснопартийните интереси на неокомунистите. А генералът явно отговори на тези очаквания. Колко тясно е обвързан той с партийната идеология на столетницата, пролича и в неотдавнашното му интервю в чест на Деня на победата над нацизма. Интервю, в което президентът изказа задоволство от обстоятелството, че дори в условията на Студената война и разединени от Желязната завеса, европейските държави от двете ѝ страни стигат до пълен консенсус в моралното си осъждане на хитлеризма. Този консенсус е факт, тук генералът е прав, неговата присъда е и моя – националсоциализмът е несъмнено зло и заслужава да бъде най-безпощадно обвинен и отречен. Единодушието ни с ген. Радев се изчерпи обаче по средата на историческата равносметка. Която, след като приключи подобаващо с нацизма, за да бъде картината пълна, трябваше според мен подобаващо да продължи и с комунизма. Според генерала обаче явно не е така, защото той спря и не продължи. А комунизмът е зло, не по-малко свирепо от нацизма – погубили милиони невинни човешки животи, и двата тоталитаризма трябва да бъдат осъдени еднакво сурово. Колкото и необходима да бе на цивилизацията ни, победата над нацизма бе обременена морално от собственото си следвоенно наследство, довело до заробването на десетки народи (не на последно място – и нашия) от демоничната Съветска империя. Като пътеводител в тази сложна и противоречива равносметка на следвоенния период може да ни послужи пророчеството на Чърчил, според което фашистите на бъдещето ще нарекат себе си антифашисти. Това пророчество е безценно исторически – дори само защото се сбъдна.

Разминаването ни в този смисъл с президента не е случайно – закономерно и принципно е. Докато аз съм уверен, че трябва да бъде осъдена не една или друга политически обагрена форма на насилие – трябва да бъде осъдено радикално насилието над човешката личност под каква и форма да е упражнявано то, за президента ни явно има приемливо (социалистическо) и неприемливо (националсоциалистическо) насилие. Това ни разминаване е толкова сериозно, че чрез него ген. Радев престава да бъде мой президент и се превръща в президент само на моите политически и морални противници от партията, издигнала кандидатурата му.

В защита на генерала трябва да заявя, че проблемът не е само български – и проблем европейски, и проблем на цялата ни цивилизация е. Която веднага след Втората световна война разобличи навред по света, и особено в родината на злото – Германия, хитлеризма и фашизма, а сталинизма и комунизма не разобличи – поне не с нужната нетърпимост. Докато пред очите на целия свят нацизмът бе изправен на подсъдимата скамейка и заклеймен като престъпление срещу човечеството, комунизмът нямаше свой Нюрнбергски процес – нито през 1945, нито през 1990 г. Причините за това са много, главният мотив е обаче скритата съпротива на западноевропейските социалдемократически и лявонастроени политически партии, които играеха сериозна роля в денацифицираща се Западна Европа и които много се бояха, че ако комунизмът бъде по примера на нацизма провъзгласен за престъпление срещу човечеството, това ще рефлектира и върху лявата идея като цяло и ще накърни имиджа ѝ. Моята логика е обратна, според мен всяко волно или неволно омаловажаване на комунистическата престъпност петни имиджа, а всяко разграничаване от нея го укрепва. Мен обаче никой не ме попита – нито тогава, нито впоследствие.

За да разчистя евентуални недоразумения, ще добавя, че според мен всеки има право на собствени политически възгледи, стига те да са защитавани и практикувани в рамките на цивилизационните регламенти. Левите имат правото да си бъдат леви, либералите – либерали, така, както аз имам правото на консервативното си верую. Но (повтарям) не за една или друга партийна доктрина става дума в случая, а за недопустимостта на насилието в междучовешките отношения. Историята, и особено новата ни история, свидетелства, че това насилие е господствало над цели народи именно под маската на партийността – комунистическа и нацистка. Морална цел на така жестоко пострадалото човечество според мен би трябвало да бъде да си създаде защитни механизми, които да не позволят един или друг политически екстремизъм да яхне отново цивилизацията ни. Която, както тя самата неведнъж е илюстрирала, е често уязвима и беззащитна срещу идеологизираното варварство. Да противодействаме на тази ѝ уязвимост, да я направим по-малко беззащитна и по-защитена, можем само като спретнем един втори Нюрнбергски процес – този път срещу комунизма. Процес, който ще осъди подсъдимия като общочовешки престъпник, поробил и похитил за цели десетилетия не по-малко народи от нацизма. И процес, на който и двама с ген. Радев, и рамо до рамо с милиони наши сънародници и съконтиненталци можем да се явим: кой – като обвинител, кой – като обвиняем, кой – като свидетел. Историята е така необятна, че ще намери място за всички ни. А за да бъде процесът уравновесен, очаквам да видя президент Радев на предстоящите церемониални чествания в памет на жертвите на комунистическата репресивна система в Белене и да му стисна в името на националната и на общочовешката морална солидарност желязната десница. Нищо, че неговите рамене са окрилени от генерални еполети, а аз съм един нищо и никакъв редник от запаса и позора на Народната армия, разжалван от бившия министър на Народната отбрана (колко много народност, Господи!), армейски генерал Добри Джуров, за антимилитаризъм. Честта на пагона задължава, но разберем ли се веднъж на национално и на общочовешко морално равнище, все ще преглътнем някак си това разминаване в чиновете…

ЧИНОПОЧИТАНИЕ

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top