В реклама на мазило срещу ставни болки Зуека прави превъртане на висилка. После уверено скача на земята и обявява: „Не ви се вярва, че съм аз, нали? Щото удариш ли петдесетака, я кръстът ще те сецне, я гърбът ще те заболи. Да не говорим, че колената почват да познават кога ще завали…“
За разлика от Зуека, 54-годишният президент на България явно няма проблеми със ставите. Нещо повече, той е в състояние да направи „коремно възлизане“, без дори да си свали сакото. Във всеки случай, хващайки се за една от висилките при посещението си в пловдивската бригада „Специални сили“, Румен Радев ловко се превъртя на 360 градуса и демонстрира отлична физическа форма. А „спонтанната реакция“, както пише в репортажите, „изуми присъстващите и обра аплодисментите им“.
Съмнително е дали става дума за спонтанност, но не може да се отрече, че президентът успя да превърти новините само с лост и опорна точка (по „Уебкафе“). Военнополевата импровизация почти напълно измести вниманието на публиката от видеото, в което руският патриарх малко нещо му се поскара, както и от по-важния въпрос – как е отговорил на срещата държавният ни глава. „Патриарх Кирил дойде в България като духовен водач, но избра да си тръгне като политик“, гласеше коментарът на Радев, докато междувременно от неговата администрация обясниха, че нямало стенограма. Добър отговор, след който дойде и превъртането, като така проблемът очевидно трябваше да се брои за приключил.
Е, може и да е случайно съвпадение, че два дни по-рано депутатът от ГЕРБ Емил Христов написа абсолютно същото в профила си във Фейсбук („Негово Светейшество Кирил Московски дойде в България като патриарх и си тръгна като политик“). Коремното възлизане обаче прилича на обмислен PR трик по известната формула „Една снимка казва повече от 1000 думи“, което не пречи да изглежда и смешно. Най-вече защото е съревнование по мъжкарство с първопроходеца в този жанр у нас, сниман още като главен секретар на МВР как се набира гол до кръста на тренажор. И е тревожен сигнал, че президентът, от когото се очаква доста повече от демонстрация на здрави мускули и стави, залита по толкова банален популистки наклон.
Какво следва след коремното – футбол, тенис, вдигане на щанги? Или може би реч за националната сигурност, докато виртуозно се изпълнява циганско колело? При това последното не е измишльотина – в книгата си „Политическото животно“ популярният водещ на Би Би Си Джеръми Паксман описва и подобни трикове. Ред британски политици се правят на маймуни, от което той тъжно заключава: „Съществуването на това, което понастоящем можем да окачествим като политическа секта, запушва интелектуалните артерии на всички участници в политическия процес и го превръща в пародия.“ Пародия, която присъства дори в най-безобидната сцена от една предизборна кампания:
“В мрачен ноемврийски следобед вали като из ведро, но под студения дъжд най-спокойно стои човек с руса перука и лопата в ръка, който се кани да сади фиданки. „Дъждът плющи по хълма и превръща перуката в сюрреалистичен шлем от захарен памук, полепнал по черепа му. Човекът, наметнат с одеяло, изтръсква малко пръст от лопатата и пита друг, застанал наблизо, дали е готов. После се ухилва. Проблясва светкавицата на фотоапарат. Човекът с перуката оставя лопатата и взема в ръка дъбова фиданка. Пак се усмихва. Блясък на светкавица. Междувременно, с жълтата коса, червендалестото си лице и подгизналия светлосин пуловер, човекът заприличва на самолетна снимка на остров в средата на карибска лагуна…”
В „Имало едно време избори“ пък френският рекламист Жак Сегела разказваше как Лех Валенса, още като лидер на „Солидарност”, постоянно залагал на един и същ номер:
В градчето N започва митинг. Валенса се качва на трибуната, говори няколко минути, публиката въодушевено скандира неговото име. Точно тогава звукът от високоговорителите прекъсва, но гданският електротехник моли да му намерят отвертка и за броени секунди отстранява „повредата“. След което продължава речта си с репликата: „Всичко аз трябва да правя в тая държава!”. Шегичката действа безотказно – хората се засмиват и го аплодират още по-бурно…
Разбира се, популизмът изисква съответните саможертви, само че винаги съществува риск да се превърнеш в посмешище. Особено когато започнеш да се повтаряш в спортните изпълнения и голите сесии с поналята снага, каквато грешка прави премиерът. На него обаче някак му отива да се снима с внучето си пред щанга, след което да напише във Фейсбук: „Там вкъщи, в една стая, имам лежанка. Като поспортувам малко футбол или тенис, после малко щанги. И внучето, като реве, закарам го на щангата и то спре.“ Макар да е радостно, че президентът ни е в добра физическа форма, по-важната все пак е интелектуалната и той би трябвало да заложи на нея, нали?
Тъй като и Радев много иска да изглежда като човека с отвертката, следват и други въпроси. Заради факта, че още в първото си слово след встъпването в длъжност се тревожеше за „живота на вересия“, например е редно да бъде запитан какво лично той е предложил за преодоляването на безработицата и бедността. Едва преди ден обаче Радев с лекота подписа указ за обнародване на промените в Закона за трудовата миграция, които улесняват внасянето на работници от страни извън ЕС и по същество представляват социален дъмпинг. Тоест предупрежденията, че вносът на работници от по-бедни страни ще ограничи ръста на и без това ниските за европейските стандарти работни заплати, очевидно не трогнаха социално чувствителния ни държавен глава. Но по-странното е, че след като до последно даваше да се разбере, че обмисля налагането на вето, изведнъж се съгласи с промените, приети от същия парламент, когото преди месец и половина нарече заложник на изпълнителната власт. А най-странното е, че по време на кампанията си използваше антиимигрантската реторика на БСП срещу прословутото Постановление № 208, уреждащо статута на бежанците, докато днес е готов да отворим границите си за работници от трети страни.
Още: в края на януари Радев сериозно се засегна, че през главата му Борисов и канцлерът Меркел си позволяват да канят в България турския президент. Само че до момента от президенството няма и дума по последното изказване на Ердоган, че град Кърджали се намирал в душевните му граници. Към днешна дата няма и помен от позиция и по възникналата криза между Великобритания и Русия след отравянето на бившия двоен агент Скрипал, която вече доведе до много по-мащабен ответен удар срещу Москва. Не се разбра съгласен ли е президентът с написаното от външния министър Екатерина Захариева, че заставаме зад съюзника си Великобритания, още повече когато наскоро апелира за „открита, принципна и предвидима външна политика, която да печели приятели и партньори по света“. Или трябва да очакваме позиция след десетина дни, както се случи след караницата на руския патриарх и последвалата истерия в тамошните медии?
Дано поне този път тя не е съпроводена със съчетание на успоредка и прескачане на коза. Но и без тях подобно поведение не е сериозно, камо ли държавническо, колкото и на някои фенове да им се струва страшно симпатично. Популизмът в комплект с изчакване, което прилича по-скоро на снишаване и ослушване, не прави чест на т.нар. държавен глава. А като добавим и упоритото криене на стенограмата от срещата с патриарх Кирил, усещането за малодушие и гузност става още по-натрапчиво.
Уви, това прави от „коремното възлизане“ отчаян кризисен PR и пошъл опит за предизвикване на възторг с гимнастически хватки. Все за сметка на недоимъка на идеи и позиции. И не на последно място – на смелост, защото превъртането на лоста не е точно смелост, то е обикновена фукня. Стига да не става дума за мазило срещу ставни болки, от нея до пародията има само една малка крачка. А и в случая „колената не познават кога ще завали“…
