Една паника броди из България. Или поне така бихте си помислили, ако слушате влезлите в предизборна кампания български политици. Един подир друг те бързат да обявят своите страхове и позиции срещу тръгналата на различни скорости Европа. Бившият премиер се кълне във важността на еврозоната, независимо че последното му правителство на практика не направи нищо по темата. Корнелия Нинова пък говори дълбоко несъвместими неща. Хем браним героично националния суверенитет от ЕС, хем не искаме да ни изоставят от интеграцията. Която включва повече споделяне на същия този суверенитет. Бъдещото задълбочаване на някои линии на интеграция и продължаващата маргинализация на страната по отношение на еврозоната и Шенген обаче не се дължи на някакви теории на конспирацията, а на бездействието и нежеланието за реформи на местните „елити“. Нашите имитации вече се приемат с досада и нарастващо безразличие. Изолацията на страната ще е продукт на комбинация от целенасочено политическо бездействие и гражданска неспособност да му се противопостави.
Нищо от това не е изненада. Българското членство от много време е все по-бездомно. За много политици и граждани то е вече инструментализирано в евро фондове и лишено от любопитство и дълбочина. Обърнато е в поредици от административни процедури, обществени поръчки, мечтания за различни блага, с които да се удовлетворят лични и групови желания. Така възприемано членството е гигантски преразпределителен механизъм, лишен от разговор за секторни политики, теми на „голямата политика“ или трудни идейни и управленски дилеми. Натискът за промени откъм ЕС е максимално неутрализиран, както е видимо от механизма за контрол по въпросите на правосъдието и правоохраната. Медиите са трайно „упоени“ от еврофондовете, не създават проблеми на никое правителство, не говорят много за самия ЕС и не дават никакви възможности европейски натиск да преминава през тях, за да стигне до също така успешно упоената свиваща се аудитория. Неправителствените организации вече не се занимават с големите въпроси на българската, европейска и световна политика, а надлежно са се трансформирали в „доставчици на услуги“. Партиите не се занимават с Европа, защото живеят с клишето, че това не е интересно и не печели избори. И не искат тя много да им се пречка. Мъртвило.
Тоталният срив на медийната среда и нахлуването на „фалшивите новини“ водят до укрепването на различни анти-европейски картини на случващото се и на бъдещето. Например, все по-дълбоко се вкоренява едно „разделение на отношението“, при което Европа е поверена на разума, а Русия на сърцето. Картините на реалността, които това разделение произвежда са все по-странни. Те надграждат непокътнати митове от десетилетия като „необятния руски пазар“ или „външна политика на равна дистанция“, които пък нямат никаква връзка с реалните интереси на българското общество. Затова и различните асиметрии не водят да съществени политически последствия. Де факто съгласието между основните партии за отпадане на санкциите спрямо Русия стъпва върху пълното игнориране на реалното съотношение в търговията ни вътре в общността и с руската страна, около 29 към 1. Тази пропорция е още по-фрапираща по други ключови социални параметри като работещи, студенти, интензивност на отношения между фирми, организации, държавни структури и т.н. В подобна среда на „фалшиви картини“, политическо допустимото тепърва ще започне да се „разтегля“ в различни посоки. Например, с намаляването на еврофондовете след 2020 година и тяхното усложняване все по-често ще чувате за „мащехата Европа“, която само изисква, а нищо не дава.
Примерите за блокажи по основни европейски линии постоянно нарастват и това прави все по-малко впечатление на политици и граждани. На „тихия фронт“ страната продължава да се държи наглед нелогично консервативно по съдбовни въпроси като например случващото се на външната, българска граница на ЕС. Например, при създаването на общата гранична полиция ние бяхме сред тези, които желаеха максимално ограничаване на нейните правомощия и максимално запазване на функциите на нашите. Сякаш последните десетилетия не ни дадоха достатъчно примери за продължаващата криминализация и „ефекта на мултипликатора“ върху цялостната криминализация на страната. По същия начин, България макар и да се включва в създаването на европейска прокуратура отново е сред тези, които искат най-ограничени правомощия за нея. Още примери. Макар за създавания енергиен съюз да се говори немалко през последните години, ние сме отново сред политически най-пасивните. Вярно е, че работата по интерконекторите се поразмърда, но важността на този проект надскача многократно волята и желание за неговото лобиране и развитие. Сега чуваме доста приказки на одобрение за задълбочаване на военното сътрудничество. Но и това ще секне, защото една от първите идеи там е за съвместно поръчване и използване на военна техника. Няма награда за тези, които са се досетили защо.
Вричанията в българското членство в еврозоната през последните седмици преминаха границата на приличието. Най-вече защото от около три години имаме ясни доказателства как ще продължат да се случват нещата в България, ако не тръгнем по посока на монетарния съюз. Казусът „КТБ“ е не просто историята на една финансова пирамида, а нагледен пример за цяла група неработещи институции, които години наред са имитирали надзор и различни други дейности. Присъединяването към европейския банков надзор ще коригира това в значителна степен и не просто ще спести много пари на всеки един от нас, но ще започне да изважда страната от репутационната дупка, в която все повече затъва. Това членство е не просто „хващане на влак“, който се движи с нарастваща скорост, а има преки и полезни последствия: повече сигурност, повече инвестиции и работни места, по-ниски цени на кредитите, повече предвидимост и възможност за дългосрочно планиране и други. Всички това ни го казаха самите политици в онези панически дни около срива на „КТБ“, дори го приеха като политическо решение на един прословут консултативен съвет по национална сигурност при вече бившия президент, Росен Плевнелиев. След което просто нищо не се случи. Последното правителство на Бойко Борисов просто не се захвана с трудните необходими промени, а финансовият му министър остана видимо доволен от потулването на целия въпрос.
Приказките на българските политици за недопускане на Европа на различни скорости са истерично шумни и комични. Страната ни е с напълно изчерпан политически капитал, възприема се като тежко разочарование дори от тези държави и политици, които през годините я подкрепяха. Очакваха пример за юго-източна Европа и силен партньор в съседните на съюза региони като Черноморския, не го получиха. Нямаме смислена активност по отношение на Черна гора и Косово. В първата наскоро бе направен опит за преврат, но това в София дори не се чу. По отношение на Македония имаме трайна фиксация върху подписването на двустранен договор за приятелство, сякаш той ще реши някакъв съществен спор или внезапно ще канализира отношенията. Очакваха от нас ускоряване на реформите в съдебната и право-охранителната системи, получиха шикалкавене и наглост. Постепенно превърнахме механизма за проверка и сътрудничество в политическа „боксова круша“ и използвахме неговите недостатъци, за да го банализираме и обезсмислим. Казано иначе, няма да липсваме особено на „ядрото“.
На този фон всякакви дебати за стратегията и поведението на българското правителство в рамките на големия политически разговор за бъдещето на ЕС нямат особен смисъл. Освен някаква политическа и институционална инерция, зад европейското ни членство вече няма никакъв попътен вятър. То ще става все по-трудно по една съвсем проста причина – удържането на позиции и включването в по-тесните интеграционни кръгове е необратимо обвързано с трудни промени срещу които стоят много и организирани интереси. Учудващо е колко малко анализатори виждат този процес. Това е валидно за еврозоната, за енергийния съюз, за външните граници, за военната интеграция. Пред всяка от тези интеграции стоят все по-осъзнати и организирани интереси, които не желаят европеизацията на България. Не виждам кой ще им „развали масрафа“ вътре в страната. И отвън желаещите намаляват непрестанно. Имитацията изглежда ще е българския максимум.
