Съвсем доскоро драматичните прогнози за залеза на западния свят се приемаха като знак за актуалност и проницателност. След началото на глобалната криза да предричаш провал се превърна в занимание с индустриални размери, гарантиращо внимание и аудитория. В различни варианти едни до други се нареждаха икономически и демографски проблеми, колективни страхови неврози и външни инвазии, страховити проекции на настоящите кризи. Постепенно предозирането притъпи тези публични драми, но установеното „ново нормално“ вече неотменимо включваше и отиващия си Запад, предал се безславно на възраждащия се (далечен) Изток. Западните модели на развитие бяха обявени за необратимо подкопани, а тяхната привлекателност снижена до санитарен минимум. Заговори се за алтернативи, BRICS, „пекински консенсус“ и т.н. Само няколко години по-късно всичко това изглежда доста неубедително, а предсказанията за западен залез доста преувеличени.
Нека да започнем от по-рядко коментирани места. Левият популизъм в латинска Америка дълго време се представяше като конкурент на западния либерален модел. Комбинацията от силно одържавена икономика и умерен протекционизъм, съчетан с авторитаризъм и обилна доза реторика срещу САЩ получаваха сериозна електорална подкрепа. За ирония обаче именно този модел започна да се пропуква през последните години в ключови държави като Бразилия и Аржентина, а през последната година сме свидетели на буквалното пропадане на Венецуела, която от десетилетия бе флагман на подобна политика. Вярно е, че тази съдба се дължи в немалка степен на сериозните спадове на цената на петрола, но вълната към по-десни управления бе започнала преди това. Точно когато много западни общества са изправени пред популистка вълна, тя започна да отминава в региона, където неговото бъдеще винаги е изглеждало гарантирано.
Несекващата настъпателност на режима на Владимир Путин в Русия също обича да се описва в различни системни категории, макар и все повече обърнати към културни и ценностни претенции. Тяхното утвърждаване винаги стъпва върху нарастващия релативизъм и „евро-гейщината“, може би принудено на поскрива острата национална реторика и отсъствието на убедителното присъствие на проповядваните ценности в самото руско ежедневие. Икономическата претенция за модел тук винаги е била леко приглушена, защото комбинацията между ресурсна зависимост и „приятелски капитализъм“ трудно може да бъде убедително „пакетирана и продавана“. Но е факт, че и малкото наченки на стопанска модернизация бяха прекратени при завръщането на Путин в президенството и позната ресурсна зависимост е по-тежка и от времето на комунизма. Спадът на техните цени и продължителните санкции принуждават руския президент да харчи натрупаните финансови резерви, а скоростта на този разход вече тревожи сериозно Москва. От целия този микс много трудно може да бъде произведен „модел“, който убедително да конкурира западния или пък да привлича опашки от желаещи. Достатъчно добре известно е, че тук ентусиазмът е платен.
Може би най-сериозния кандидат за носител на модел на бъдещето бе Китай и конструирания около него т.н. „пекински консенсус“. Относно неговото съдържание има много и детайлни спорове, но като минимум той настоява за доминираща държавна роля и собственост, избягване на шокови размествания, селективно и силно контролирано използване на пазарни механизми, отсъствие на либерализация, политически авторитаризъм. Трите десетилетия на впечатляващ икономически растеж са визитната картичка на този модел. Може би пикът на интерес бе веднага след началото на глобалната криза, която мнозина в Китай наричат западна. Постепенно обаче станаха видими немалко причини за неговото надценяване. Той има ограничено приложение дори в рамките на източна и юго-източна Азия, където различни държави преминали през нещо подобно вървят в точно обратната посока. Възможностите за неговото приложение извън Азия пък са съвсем скромни по много политически и чисто културни причини. Но, най-важно, неговите вътрешни ключови напрежения започнаха да стават видими за целия свят. Икономически те включват свиване на реалния растеж (по различни оценки до не повече от 3-4 %), свръх задлъжнялост, липса на синхронизация между напускащите старите индустрии и наемането им в новите, зацикляне на множество големи държавни фирми и т.н. Към това можем да добавим нарастващото социално недоволство, демографската криза, узряващо гражданско общество и става очевидно, че този модел тепърва ще се изправи пред най-сложните си предизвикателства. Неслучайно самите китайци все по-рядко използват самото понятие „пекински консенсус“ като контрапункт на западния.
Като кулминация на проблематизирането на уж алтернативните модели дойде и разклащането на режимите в Персийския залив, изградени върху наглед безкрайната енергийна утопия. Някои от по-малките държави в региона от няколко години се опитват да изпълняват различни стратегии за икономическа диверсификация, но тазгодишните сътресения в Саудитска Арабия са може би най-знаковия край на регионалната стопанска стабилност. Покрай нуждата от промени стартираха и различни политически размествания с наченки на либерализация. Режимите са притеснени от бъдещи социални протести и недоволство и трескаво се опитват да направят успех от търсенето на алтернативни източници на растеж (финанси, нови индустрии, повече туризъм, логистика и други). В повечето страни от Залива са видими задълбочаващи се генерационни конфликти вътре в управляващия елит, а цялостния социален договор по формулата богатство срещу подчинение сега ще бъде подложен на натиск. Всичко това е поредна илюстрация на обхватните ефекти на глобализацията, която разклаща на практика всички елементи, икономики и политически блокове. Тепърва ще видим кой от наличните модели ще се окаже най-устойчив и успешен.
