В повечето европейски страни, САЩ и Южна Америка популизмът набира все по-голяма скорост. Една нова вълна на популизъм, която се характеризира с антиелитарна реторика, силно консервативна, в същината си често националистическа идеология, партия или движение, създадено около харизматичната фигура на лидера, както и заложената идея за върховенство на народната воля.
„Защо има такъв бум на популистки партии и идеи?“
Има два основни проблема, който са причина за възникването на повечето популистки формации: отдръпването на гражданите от традиционните партии и отслабване на противопоставянето ляво-дясно. Новите играчи изкусно използват влиянието на медиите, за да увеличат популярносттта си. Интернет също създава добра почва за разпространението на популизма, защото позволява да се водят дебати, които да бъдат критични към традиционните елити. Според, политолога, Антоний Гълъбов „няма съмнение, че собствеността върху медиите и най-вече – възможността за оказване на контрол върху тяхното съдържание, отдавна е властови ресурс. Въпросът е в това, че от телевизионния екран може не само да бъде лансиран определен политически проект, но и той да бъде инсталиран в една неустойчива среда, доминирана от недоверие и неграмотност.“ Медиите не създават популизъм, но имат ключова роля за разпространението и засилването на влиянието му.
Вторият проблем е отслабване на противопоставянето ляво-дясно. И в двата спектъра на политическото пространство има сериозна криза, но най-сериозна е в лявото, затова и фокусът на политическата надпревара, идеологически отива все по-надясно. Според френския социолог Мишел Виевиорка, популизмът е „феномен, който се появява не толкова от кризата на десницата, колкото от кризата на левицата. Той е отговор, който се появява в ситуации, когато, първо, комунизмът не може повече да бъде утопия и, второ, когато социалдемокрацията се оказва изчерпана и нереалистична. Тоест левицата вече не може да предложи проект – нито социалдемократически, нито комунистически – и оттук насетне така наречената класическа десница ще бъде конкурирана от национал-популистките десници, които ще процъфтяват, защото няма ляв дискурс, способен да мобилизира електората, представляван някога от комунистическата или социалдемократическата левица.“ С други думи кризата на социалистическите и социалдемократическите партии довеждат до освобождаване на идеологическото пространство и точно това пространство се заема от популизма. Празнината се дължи на недоволството на гражданите от политическите елити. Причините за това отваряне са много, но една от тях несъмнено е популизмът и неговите представители, който във всеки удобен момент използват антиелитарна реторика, за да покажат, че този елит е корумпиран, манипулативен, фалшив и пр..
Съвременният популизъм се свърза с партии, които са десни и крайно-десни, например „Австрийската партия на свободата“ в Австрия, „Националният фронт“ във Франция, „Алтернатива за Германия“, „Партия на свободата“ в Холандия. Всички те през последната една година получиха голяма подкрепа от гражданите, а на някои от тях малко не достигна да станат водеща сила в управлението на страната си. България също може да се похвали с примери за популистко настроени формации. Такъв пример несъмнено е Веселин Марешки, който показа, че с популистки обещания е възможно да се постигне висок резултат на президентски и парламентарните избори. Забележително е как една фирма може да се превърне в партия, шефът в партиен лидер, а структурата да се трансформира в партийна листа. Разбира се това не е единствения пример. НФСБ на Валери Симеонов също възникна около телевизия СКАТ.. Същото се случи и с TV 7, която непрекъснато лансираше проекта на Бареков.
Има една ключова разлика в популизма, който лъха от партията на Марешки и популизмът, който залива големите европейските държави, и тя се крие в начина на изразяване на самите лидери. Марешки е икономически популист и посланията му са ориентирани около „чудотворни“ икономически решения. При национал-популистите наблюдаваме едни крайно-националистически, ксенофобски, антималцинствени настроения, което показва една по-тежка проява на популизъм. Негови представители са Волен Сидеров в България, Ноберт Хофер в Австрия, Марин льо Пен във Франция, Ярослав Качински в Полша и др. Те също използват инструменти на икономическия популизъм, но при Марешки това е основата.
В програмата на „Воля“ могат да се откроят няколко основни популистки послания: „десетгодишни безлихвени жилищни заеми за жилища до 60 м2 с препоръчителна цена до 300 евро на м2“; „стимулирането на раждаемостта (1000 лв. за първо дете; 2000 лв. за второ дете и 3000 лв. за третото); повишаване качеството на образование, чрез увеличаване на бюджета с 0.5 % от брутния вътрешен продукт всяка година, до достигане на средноевропейската стойност от 5 % от БВП; нарастване на заплащането на работещите в сектора; намаляване с 30 ст. на цената на горивата до една година и достигане на цени около 1.80 ст. на литър“. Общото между всички решения е, че увеличават държавните разходи, но без посочване на източниците, без посочване на съответните реформи, които ще увеличат приходите. За да има понижаване на данъците, намаляване на цените, увеличаване на пенсиите и минималната работна заплата, то ще се случат редица други неблагоприятни ефекти, като покачване на нивото на безработица, защото ще повиши разходите за труд, а това от своя страна ще стане причина за съкращенията на много хора.
Популизмът в България набира все по-голяма скорост и колкото по-прости и лесни изглеждат решенията на проблемите ни, толкова по-привлекателни са тези, които ги предлагат. Единственото нещо, което най-вероятно би се случило, е тези т.нар. прагматични и разумни хора да получат власт, която да удовлетворява единствено техните интереси.
Дори традиционните партии се обърнаха към инструментите на популизма и започнаха да ги използват все по-често не само в своите послания, но и в своите предизборни платформи. Например в предизборната платформа на ГЕРБ четем: „БВП може да надмине 100 млрд. лв. като прогнозите ни са за 120 млрд. лв. БВП в края на следващия мандат.“ За да се постигнат тези 120 млрд. лв. ще трябва да има ръст на БВП с около 8%, което е невъзможно предвид това, че след кризата през 2008г. страната ни достига едва 3,1% ръст. ГЕРБ обещава също „увеличаване на средната работна заплата за страната, която в края на мандата да достигне 1500 лв., а минималната работна заплата, без да се създава напрежение на пазара на труда, също ще нарасне и ще достигне 650 лв.“. Никой не споменава за разчет и план за изпълнение на тези обещания, дори не се споменава от къде ще се вземат необходимите средства. Същото е и с БСП „поетапно и справедливо увеличаване на заплащането на труда на учителя. Увеличаване на учителските заплати с не по-малко от 15% през първата година на мандата и 40% в края на мандата“; „плавен изход от „плоския“ данък. Въвеждане на 20% данък върху доходите на физически лица (заплати, наеми) с приходи от над 120 000 лева годишно.“ Това си е чисто популистка идея, защото много малка част от българите имат доходи над 120 000 лв. годишно. Още в самото начало на своята кампания БСП държеше за пълното премахване на плоския данък, но в последствие промениха своето мнение и предложиха именно този вариант.
В днешно време популистката вълна е опасна, защото крие в себе си националистически, расистки, ксенофобски и още куп други предимно отрицателни настроения. Проблемът на това ново проявление идва от там, че те не само поставят под съмнение политическото статукво, те са антисистемни играчи, които опровергават представителната демокрация и прибягват към искане за пряка, а други, които са още по-крайни отричат самата демокрация, въпреки че се възползват от нея. Днес повечето популистки партии са десни- “Северната лига” в Италия, “Златна зора” в Гърция, “Датска народна партия” в Дания, “Шведски демократи” в Швеция и др. Това са само малка част от партиите, които ни заливат с популизъм, антиевропейски и антимигрантски настроения. Той е обхванал най-големите държави в Европа, както и най-развитите, защото всяка една държава от Скандинавския п-в има своя представител на популизма, а и този представител набира все по-голяма скорост. Дори и в Швейцария имат свое представителство в парламента. Трудно е да се каже дали популизмът в България ще бъде преодолян, защото както виждаме дори страни, които са силно развити, имат склонността да избират популистки партии. Всичко това трябва да е повод за тревога, защото те не само се противопоставят на демокрацията, но и на основни либерални ценности като равенство, защита на гражданските права на малцинствата и др.
Съвременната вълна на популизъм е провокирана главно от значителни организационни промени, които настъпват в Европа и Америка.
Според Мишел Виевиорка „популизмът обещава едновременно традицията и модернизацията. Тези елементи могат да се разделят и тогава популизмът чисто и просто остава зад гърба ни. В други ситуации обаче елементите не се разделят, надделяват не центробежните, а центростремителните сили.“, с други думи „популисткият момент може да се изчерпи: било разпръсване на елементите, които съставят популизма, било, напротив, все по-изкуственото и все по-насилственото поддържане на дискурса на сливането.“
За да се преодолее този нов наплив от популистко настроени партии, водещите партии, трябва да се справят със серия от въпроси, които се използват от популистите, свързани с бежанската криза, икономическата нестабилност, европейската интеграция и др. Те ще трябва да изградят, за сравнително кратко време, добре обмислени и красноречиви програми, които да помогнат да се възродят след стагнацията. Обединението на традиционните партии срещу национализма и популизма, както и преодоляването на политическата криза, която се разкрива от недоверието на гражданите, ще помогне да се обуздае поредната вълна на популизъм.
………………………..
Този текст е създаден по проект „Студентска политологична платформа. Формиране на журналистически умения в собствена медийна среда“, осъществен с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на студентски иновации на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София. Съдържанието на тоекста е отговорност единствено на авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София.
