В епохата на глобализъм, в която живеем, ставаме свидетели на свободно движение на стоки и хора, на заличаване на граници, но и на идентичностите, получаваме много повече възможности и информация, но и губим опора в традиционните си идентификационни маркери – националните държави. В глобалната епоха нациите отстъпват на заден план, а напред излиза стремежът към всеобщо устойчиво развитие, свободна търговия и световен мир. Появява се нуждата от предотвратяване на кризата на идентичността и недопускането индивидът да се превърне в обикновен потребител. На тези нужди най-успешно отговаря спортът. Той не познава граници- практикува се по цялото земно кълбо, дори в държави, останали встрани от процеса на глобализация. Той благоприятства световния мир, пренасяйки съревнованието на държавите от бойното поле на военните действия, към големите стадиони и споделената тръпка от играта. По този начин спортът успява да съхрани и националната идентичност на държавите, която се намира под ударите на глобализацията. Формирането на национални отбори, на традиционно силни спортове за дадена държава,сплотява нацията, развива нов вид национална гордост. Спортът благоприятства и търговията – спортистите все повече се превръщат в стока в наши дни. Приемането на големи спортни събития развива положителния имидж на държавата домакин, привлича инвестиции и по този начин стимулира икономическото развитие. Мусолини брилянтно използва домакинството на световното първенство по футбол през 1934, за да демонстрира пред света силата на италианския фашизъм, а световната титла, която Италия печели е представена като триумф на фашизма като идеология.
Вдъхновена от спортните успехи на Италия, нацистка Германия приема олимпийските игри през 1936 в Мюнхен. Така пропагандата на Хитлер получава чуваемост в цял свят. Всички виждат бързия икономически подем на немците и се убеждават в непримиримостта и силния дух на една нация, съсипана от Първата световна война.
Най-яркият пример обаче е ЮАР. Разликата е там, че президентът на ЮАР Нелсън Мандела не използва домакинството на световния шампионат по американски футбол (1995) за реклама пред външния свят, а за сплотяване на разкъсвания от расова нетърпимост южноафрикански народ. Още през 1964 г. ООН, в резолюция 191, критикува ЮАР по повод държавната политика на апартейд (институционализиран расизъм; населението се разделя на етнически категории с различни права, като белите са най-облагодетелствани). Действията на ООН нямат ефект, апартейдът официално е прекратен едва през 1990 г., но дълбоките разделения в обществото остават. През 1994 г. Нелсън Мандела става първият чернокож президент на ЮАР. Той успява да се пребори за домакинството на световното първенство през 1995 г. Година по-рано тимът на ЮАР е разбит в контрола у дома от Англия. Мандела с горчивина установява, че всички тъмнокожи зрители на стадиона подкрепят гостите и освиркват собствения си състав. За тях селекцията на ЮАР по ръгби все още символизира расовата сегрегация. Мандела заявява публично подкрепата си за отбора и започва целенасочена политика по превръщането на презираните играчи в новите герои на нацията. Шампионатът се провежда под наслов “един отбор, една страна”, а резултатът на ЮАР надминава всички очаквания и южноафриканците стават шампиони. Титлата е за целият народ, за бели и черни и обединяващият резултат е впечатляващ. Разделените общности се приемат една друга, настъпва период на консолидация на демокрацията и ускорено икономическо развитие. ЮАР се превръща в остров на стабилност на африканския континент, който е раздиран от революции, диктатури и бедност.
Положителното влияние на спорта върху интеграцията е безспорно. Той достига до места, където глобализацията и капитализмът са все още слабо познати явления. В ООН може да членуват 193 държави, но в международния олимпийски комитет (МОК) те са 205, а във ФИФА 213, което показва влиянието на спорта на глобално равнище.
Спортът е основен компонент от т.нар “мека сила” на държавите. Меката сила е термин от международните отношения, обозначаващ способността за формулиране предпочитания у другите чрез атрактивно привличане. Тя трябва да мотивира и доброволно да формира поведение на другите, насочено в желаната от въздействащия актьор посока. Търсените резултати се постигат по-бавно, но за сметка на това те са по-дълготрайни и по- устойчиви във времето.
Както миналото ни показва, спортът може да има своята сериозна политическа, мобилизираща и интегрираща роля не само в отделна държава, а и в цял свят. Изглежда силата му се подценява и не се взема винаги под внимание. Интересен въпрос е ще нараства ли тази сила и какъв е нейният предел, ще се увеличава ли влиянието на спорта като политически инструмент в бъдеще и как би могло това да се случи.
……………………………
Този текст е създаден по проект „Студентска политологична платформа. Формиране на журналистически умения в собствена медийна среда“, осъществен с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на студентски иновации на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София. Съдържанието на тоекста е отговорност единствено на авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София.
