Ей, помните ли, че в годините на социализма народната власт разполагаше със стройна система от осем ордена и седем почетни звания, които щедро закичваше по гърдите на трудовите хора, верните й творци и другари като Брежнев и Чаушеску? Тогава имаше и виц, че на Леонид Илич щели да му правят операция за разширение на гръдния кош, та да си закача медалите. Но действителността се оказа много по-смешна: на реверите на Брежнев един ден грейна лъскава червена фльонга, специално измислена, за да замества около 500 ордена с тегло около девет килограма…
Пак в тези години най-високото отличие в Народната република беше „Георги Димитров“ (демокрацията завари близо 500 негови лауреати), а най-масовото – „Кирил и Методий“ в две степени, за народни и за заслужили творци. За 29 години орденът на светите братя (впрочем те тогава бяха само братя) ощастливи 37 065 (?!) писатели, поети, художници, артисти. И тъй като вървеше с добавка към заплатата, около 24 май творческите среди по традиция биваха обземани от чудно оживление.
Уви, проходилата демокрация с детински размах помете тази отлично сработила машина за раздаване на медали. При президента Първанов обаче традицията се възроди и дори нещо повече – нарастващият брой лауреати на най-високото държавно отличие „Стара планина“ постепенно превърна България в страната с най-много орденоносци на глава от населението. Изведнъж се пръкнаха безброй инициативни комитети, които предлагаха за „признание“ преди всичко лица от миналото, хранещи неизлечима вътрешна обида от годините на прехода, както и носталгия към предхождащите ги, когато „да те уважи държавата“ беше единствената реална легитимация на живота и делото им. Така, както навремето Фердинанд дал едновременно „Свети Александър“ на Стефан Стамболов и „За заслуга“ на един манастирски готвач, проявил гражданска доблест и вдъхновение при приготовлението на постни сармички, в един хубав момент кавалери на ордена се оказаха таланти като Гена Димитрова, но и десетки лица със съмнителна творческа репутация. А далеч по-тягостно от впечатлението, че наистина достойните започнаха да се давят в океана от наградени членове на настолно-гилдийни компании, беше усещането, че е в ход своего рода реставрация на отминалите времена чрез реабилитация на ярки техни олицетворения.
Впрочем неслучайно една от първите сериозни провокации в тази посока беше награждаването на тогавашния издател на „Дума“ Петър Манджуков със „Стара планина“ първа степен „заради изключителния му принос и заслуги в развитието на международните връзки и сътрудничеството на България с народите на Русия и ОНД“. На практика ставаше дума за бизнесмен, чийто лиценз за търговия с оръжие на фирмата му „Норууд“ беше отнет, а отгоре на всичко преди 1989 г. работеше в „Кинтекс“, която беше редовно обвинявана в трафик на наркотици и оръжие от западните държави. В списъка на наградените се озова и Иван Славков, председател на БОК, но най-вече зет на бившия Първи, а през 2004 г. гръмна скандал и по повод отличието на професора по право Васил Мръчков, главен прокурор по време на т.нар. възродителен процес…
Изброяването може да продължи до безкрайност, но по-важно е друго – публиката постепенно свикна с реабилитацията на лица от миналото, тя вече не предизвиква у нея нито почуда, нито недоволство, камо ли погнуса. Това обяснява защо малцина още помнят, че през 2010 г. поетът Борис Христов отказа „Стара планина“, за да не се озове в тази компания, и отново малцина разбират какво стои зад жеста на Стефан Цанев на свой ред сега да откаже почетния знак „Златен век“ на Министерство на културата.
Но да започнем отдалеч…
Отличието „Златен век“ беше създадено през 2007 г. и оттогава се присъжда за „изключителен принос към българската култура и за развитие на културното сътрудничество“. С него бяха наградени десетки творци с действително големи заслуги, но покрай тях постепенно се промъкнаха и някои твърде спорни персони. Например Владимир Писанчев, бивш шеф на ДАНС, а понастоящем преподавател в библиотекарския университет (УниБИТ), бе почетен заради всеотдайната си борба за опазване на историческото ни наследство. В края на миналата година „Златен век“ получи и Димитър Иванов, бивш директор на Шести отдел в Шесто управление на Държавна сигурност, по една случайност в момента също преподавател в УниБИТ. За протокола следва да се отбележи и още един биографичен факт – вицепрезидент на някогашната групировка „Мултигруп“.
Споменах последното, защото навремето настоящият министър на културата Вежди Рашидов, самотитулувал се като „главен мултак на републиката“, по същество му е бил подчинен. Не по-малко интересно е и това, че сред двигателите за награждаването на Иванов се оказал друг бивш началник на Рашидов в „Мултигруп“ – проф. Стоян Денчев, който към днешна дата се явява ректор на… УниБИТ.
Вярно, в мотивите са изтъквати редица заслуги на Димитър Иванов, сред които е и обучението на студенти от специалност „Културно наследство“ във въпросния университет. Но дори да се абстрахираме от крещящата мулти-библиотекарска връзка, пак имаме сериозен проблем. Като шеф на управлението, което се е занимавало с „борба с идеологическата диверсия“, Димитър Иванов е бил „един от висшите началници на Държавна сигурност – най-зловещата репресивна институция на бившия тоталитарен режим” (по Стефан Цанев). А за онези, които не са наясно какво означава това, отново Цанев го обяснява съвсем точно: „Държавна сигурност носи вината за хиляди погубени съдби, много от тези жертви бяха хора на изкуството. Награждаването на един от висшите й ръководители с най-високото отличие на Министерството на културата – „Златен век“, означава официално оневиняване на тази репресивна институция и същевременно е подигравка с паметта и страданията на нейните жертви.“
Самият Цанев знае това повече от добре, защото – за разлика от окъснелите ни антикомунисти, навремето е имал позиция и си е патил заради нея. Тъжната ирония в случая е, че МК решило да му връчи почетния знак след представление на „Процесът против богомилите“ – една от пиесите му, която дълго години е била забранена. В „Задочни репортажи за България“ писателят Георги Марков, с когото службите се разправиха и чисто физически, пише: „Всички перспективи за поставянето й на сцената бяха погребани от злощастното репертоарно бюро при Комитета по култура и разбира се, най-вече от ония, които пазят българския народ от врагове. Отнякъде плъзнаха слуховете, че всички образи в пиесата са алегорични, че техните прототипове дишат въздуха на нашия век, че с пиесата се обиждали важни персони. Излишно е да доказвам, че това са елементарни реакции на политически клюкари, че Стефан Цанев е бил твърдо далече от това — да си даде труд, за да карикатури карикатурните сами по себе си образи на българското съвремие.“
Тия зловещи карикатури обаче не спряха да ни се натрапват и да чешат суетата си, като не само получиха и още получават отличия, ами започнаха и да ги раздават. Димитър Иванов с красноречивия прякор Гестапото дори си присвои историческа фигура от ранга на Стефан Стамболов и от негово име начена да връчва награди. Миналата година я получи Доган, тазгодишната като нищо ще огрее Рашидов, който май не се е радвал на орден, откак взе „Стара планина“ след побоя над общинския полицай. А и той я заслужи с просташкия си отговор до Цанев, в който се обръща към него на „ти“, за да се хареса на Гестапото и бившите си началници по мулташка линия…
Ето защо подигравката, за която пише Стефан Цанев, изобщо не е единствено с паметта на мъртвите, тя е и нагло изплезване в лицата на живите. Пак по тази причина неговият жест срещу подмяната на спомена за онова време, съпроводена с реабилитацията на най-неприятните му герои, има нужда от подкрепа и уважение. И тъй като самият той още през 1972 г. е написал до какво води обратното, не е лошо да го цитирам:
Аз питам:
когато сеете страх‚
за да пожънете преданост – това не е ли фашизъм?
Аз питам:
когато превръщате истината
в продажна метреса – това не е ли фашизъм?
Аз питам:
когато от думичката “свобода”
се чува само да-да-да! – това не е ли фашизъм?
Аз питам:
когато върху своите лъжи слагате
маската на всеобща мечта – това не е ли фашизъм?
Аз питам не само онези‚
които го вършат‚ но и тези‚ които мълчат!
На свой ред обаче и аз да попитам: дали пък, вместо да омаловажават връщането на наградата или да търсят други, освен морални подбуди, не беше по-удачно някои все пак да замълчат?
