Безпаметно

Миналата седмица в Будапеща бе открит малък паметник на Роналд Рейгън. В официалното изявление на правителството като главна причина за дължимата благодарност се посочва помощта му за възстановяване на унгарския суверенитет. Мемориалът е на същия площад, на който се намира и паметник на съветските войски. Унгария от доста време стои като пример за това как да обмисляме, анализираме и използваме миналото. Това нареждане на успоредни паметници ми се струва по-неудачна идея от създаването на музеите на комунизма, където са подредени и поставени за осмисляне неговите символи, знаци и артефакти. Паметникът на Рейгън прилича на пореден рунд от надиграване за това кой и как да насити публичното пространство със своите знаци за последна историческа дума. Подобна динамика препраща и към малко позатихналата сага с паметника на съветската армия в София. Съветският паметник дава образ, опредметява и дава привилегия на една конкретна идеологическа интерпретация на историята и прави това на централно място, което придава символика на града. Тя антагонизира малкото останала социална енергия и превръща мястото в поле на символна политическа битка. Подобна ситуация няма почти никаква полезност с оглед осмислянето на историята от последните десетилетия и най-доброто решение е извеждането му в създаваното пространство за музей на тоталитарното изкуство, около който може да тръгне някакъв по-нормален разговор за миналото. В момента паметникът стои като високоволтово политическо поле, което работи като енергиен ресурс за две унили политически тела. Човек, ако иска да подходи конспиративно би си помислил, че това е и една от важните причини да стои още на мястото си. Цялото пространство се явява удобен символен терен за идеологическо презареждане, което обаче не произвежда смислен дебат, а просто вдига електричеството на антагонизираните групи. По този начин всичко си стои на политическа плоскост и не успяваме да направим никаква крачка по посока на постигане на някакво съгласие относно комунистическото минало и уроците от него. Разбира си, отделните хора, родове и групи носят в себе си своя собствена историческа интерпретация и памет и тя е много важна. Но, ние имаме нужда и от по-общо разбиране и осмисляне на периода след 1944 година, което да споделяме като общество и което да отразим в някаква обща версия за историята ни. Създаването на специално пространство, което подрежда предметите, символите и знаците на комунизма е част именно от подобно усилие. Разбира се, то не е напълно неутрално и отразява разбирането за тоталитарния характер на режима. В този смисъл, за неговите носталгици това е някакво символно отстъпление, „предаване на фронта”. Смисълът на това начинание обаче е по-дълбок. От опита на страни като Германия и Унгария е видно, че подобно пространство е и повод за организиране на разговор за миналото. Той се мотивира от нуждата за обща приемлива история, която да се впише в историческия разказ на нацията за самата себе си, нуждата от придаване на елементарно историческо измерение в мисленето на съвременния човек, който е подложен на тежък натиск за живот „тук и сега”. В тези държави това пространство не е просто музейно, там има цяла инфраструктура от дискусии, представления, изложби, лекции. С други думи, там се води разговор за миналото. След изрисуването на паметника бездействието отваря два възможни сценария. На практика този акт „отваря” металната повърхност по един доста радикален начин и нарушава окончателно усещането за недосегаемост, което все пак витаеше около нея. Това няма да бъде променено независимо от действията по превръщането на района в обект на обществена сигурност и обгръщането му с електронно наблюдение. Първата възможност е цялостната композиция да стане терен за безкрайна поредица от смислови, цветови, символни упражнения и интерпретации. Втората възможност е тя да бъде оставена на материален разпад, което да я превърне в собствен коментар за епохата, която представлява. Разбира се, постоянното упражнение върху нея би ускорило този процес. Дейността на общината по въпроса с паметника в момента преминава през идеята за „цялостно градско решение” на пространството. Управляващото мнозинство в София надали ще има кураж да разсече създалата се патова ситуация. По-скоро вървим към вариант на „намигване” с двете очи. Паметникът ще остане физически и лявата част ще остане доволна, че фронтът е удържан, атака е отбита, честта защитена. В дясна посока, намигването ще дойде от „демократизацията” на градската среда чрез възстановяването на елементи от Княжеската градина и от „естетизацията” на средата чрез вкарване на цветови и игрови елемент в това пространство. Така, дясната част ще се надява на постепенното и максимално отнемане на смисъла на паметника в този нов аранжимент. В подобен компромисен вариант сигурно и двете страни ще намерят повод за успокоение. Нашареният паметник обаче не е убедителна стратегия за осмисляне на миналото. Тя е по-скоро единствената моментна възможност за реакция на неговата продължаваща градска доминация, но не приближава особено към запълването на историческото общо празно пространство. Извеждането му в отделно поле на осмисляне и разговор е по-полезното развитие, макар да е напълно лишено от актуален „куул”. Играта на „младите” върху него може да ги направи по-свободни (ако приемем, че това е основния им проблем), но ще ги държи все така безпаметни.


Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top