Автори на собственото ни безумие

Етикетът на официалната тъга го научихме. Черни ленти по екраните, черни дрехи на някои от водещите, по-малко шумни програми по радиата, минута мълчание в столичен театър, умерено провиснали официални физиономии. Дори медийната въртележка се понаучи да държи камерата и микрофона включени върху темата за повече от два-три дни. Липсата на внимателно и смислено подреждане на въпросите и настойчиво търсене на отговори си е все там, но поне декорацията е вече отработена. Постижението не е значимо, животът ни постоянно подхвърля поводи, а CNN-ската социализация все пак дава някакви скромни резултати. „Пазарната медийна конкуренция” усилва вайкането и изпраща в свободен полет аналитичното въображение на авторите. Точка в това отношение постави заключението, че катастрофата с бургаския автобус е причинена от …. луната! В българските възприятия социалното много често се приема като природен ефект, или нумерологичен, или пък като свободна игра на вероятностите. По този начин това, което сме си сътворили го изнасяме, колкото се може по-далеч от личната ни и колективна отговорност. Удобно отричаме авторството на дори собствените ни безумия. Имаме и по-рафинирани методи за това упражнение. Когато говорим за начина, по който живеем прибягваме до различни „макро” обяснения. Културата ни е такава, тоест траекторията на живота ни е предопределена оттам. Има нужда от смяна на поколенията, тоест очаквайте някаква промяна след около 20-30 години и то при задействане на оптимистичната теория, че синове и дъщери се различават съществено от бащи и майки. Законите не стават, тоест има нужда от нова подредба на правилата и нормите. Отново смяна на цялостната конструкция. Друг вариант се отнася до институциите. Движението напред ще дойде от пренареждане на институционалните кутийки, от създаването на нова „органограма” на обществото ни. Нека обаче си припомним, че ние самите сме много важни автори на това, което ни заобикаля и че неговото подобряване може да се случи само чрез ежедневни битки, които трябва да водим индивидуално и организирано. Ако приемем подобна нагласа, смисълът на много от действията ни става съвсем различен. По този начин, подкупът за полицая става покана за убийство, мълчанието на родителската среща става съучастие в утрешната неграмотност, мързеливото съзерцаване на изсъхналото дърво, което виси над задния двор е отлагане на възможно нещастие и т.н. Подобно поведение е неудобно, изисква твърде много енергия, илюзия за полза, има по-висока цена (например, плащаш си глобата за нарушение). Не става дума да се впускаме в някаква гражданска утопия за просветена социална промяна, а просто да започнем да бъдем по-активни в ежедневната работа по собствената ни нормалност. Ясно е, че в България има проблем с бройката, твърде малко са активните наивници и твърде много откровените кибици. Но е и ясно, че първите не дават максимума от себе си.   И, както казват други нации, човек трябва да практикува това, което проповядва. Поне малко. Затова нека предложа лична случка. Преди два месеца в училището на голямата ми дъщеря бе организирана еднодневна екскурзия до близък на София град. След подробностите около самото пътуване зададох въпрос дали автобусът има предпазни колани. Стори ми се смислен въпрос. Най-малкото, защото от десетки години е задължително слагането им, а от няколко месеца на теория се глобяват и тези, които са без колани на задните седалки на автомобилите. Допуснах, че има смисъл в подобно усилие. Групата родители замлъкна и ме погледна бавно и с отегчение в стил „това да са ни проблемите.” Един ми го и каза. Друг ми обясни, че „това е Божа работа” и набързо разказа случка за някакво пътуване, при което някакъв човек тръгвал, пък се връщал, пък пак тръгвал и пак се връщал и …. накрая катастрофирал. Не успях да уловя поуката и връзката с нашия казус. Предложих поне да обърнем внимание на ръководството на училището да има подобно изискване за бъдещи пътувания. Помолих учителката да предаде на директора моето мнение. Бях единствения, който не пусна детето си и обявих ясно причината. Това ми струва дълъг разговор с дъщеря ми, намиране на алтернативно занимание за деня, нейния продължителен сърдит поглед и мълчание.   Изявата на дори лек социален оптимизъм все повече се счита за лош вкус, наивитет, дори някаква дълбоко маскирана форма на политически ПР. “Отлепването“ винаги ни се привижда като илюзия, подозрителна активност на някаква нова форма на бутафорност или отчаяно действие по подобие на мощното последно оттласкване на умиращата на сушата риба. Сигурно е така, но аз виждам повече активност, повече подреденост в трудните граждански усилия. Добре е, че тази активност е лишена от илюзиите на първите години на прехода, това я прави по-устойчива. Разбира се, не ни предстои социална революция. Гражданското си остава малцинствено занимание, а България продължава да бъде място, в което най-пророческото пожелание продължава да бъде „късмет”. Твърде много хора продължават да бъдат неосъзнати автори на собствения си ужас, но пейзажът се разнообразява и досадно настоятелните започват да се увеличават.


Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top