Статии

Ако Левски мине днес по бул. „Васил Левски”

Да си представим, че Дякона тръгне по днешния столичен булевард „Васил Левски”, в най-представителната му част – от  ъгъла с „Фритьоф Нансен” в посока Сточна гара. Първо сигурно ще му стане приятно, че такъв голям път носи неговото име. Нали и затова се е борил, да види как народа свободно излиза отвъд високите дувари и крачи без страх по пътища широки. Ще се почуди защо хората се отдръпват, като мине покрай тях и не го гледат в очите, а в дрехите.

Ако срещнеха очите му, щяха ли да го познаят?

„И вие ли сте от патриотите? Харесва ми как сте дегизиран” – ще го спре дребен мъж пред Английската резиденция. Ще носи табела: „ДА на БРЕКЗИТ” и ще води куче, наподобяващо мечок. Кучето ще се облекчи пред красивата ограда на резиденцията. „Всичко е лайна, всичко е помия. Да се махат и Англия, и другите от ЕС, за да останем само ние” – човекът с кучето ще говори все по-разпалено и ще обърне табелата. На опаката й страна ще е написано: „Права за българските имигранти на Острова”.

Защо българите напускат България, ще се почуди Левски. Нали се освободиха вече от турците? Но ще се сети, че той самият не веднъж е казвал: „Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби”. Ще си спомни, че е бил в Лондон, но не знае какво е ЕC, нито БРЕКЗИТ, нито кои са тези „ние”. Ще понечи да попита, но кучето-мечок ще издърпа стопанина си заедно с каишката и ще го повлече по една от страничните улици.

Ще се загледа Левски в голямо платно, приканващо „Ела да хапнем СУШИ”. Какво ли е това „суши”, ще гадае. Дали не са искали да напишат „С уши”, да слушаш с ушите си, да ги държиш отворени ушите. Народе????

От унеса ще го изтръгне девойка, която го гледа право в очите и държи нещо черно в ръката си. „Може ли да си направим селфи? Винаги съм мечтала да се снимам с Левски.” Разкрит съм, ще си каже Дякона и ще му стане хем хубаво, хем тревожно. Ще отклони с жест поканата – снимките са суета, в борбата за свобода няма място за суета.

Ще му направи впечатление, че хората, които си говорят сами стават все повече. И все по-малко са тези, които се усмихват, повечето са забили поглед в краката си. Сигурно и свободата е тъжно и самотно начинание, ще предположи. Кракът му ще се заклещи в изкорубената настилка на тротоара, ще се препъне, с мъка ще се удържи на косъм от калта. Ето защо народът наоколо гледа все в земята, ще си каже.

По пътя ще става все по-прашно и мръсно. Фасове, храчки, сополи, найлони, кучешки изпражнения – всеки се е облекчил, където свари. „Когато не се чувстваш чист отвътре, мърсиш и около теб. Искаш всичко да оцапаш. Мразиш всичко чисто, най-вече чистите хора”, ще си помисли Левски.

Ще наближи кръстовището с „Графа”. С почуда ще загледа надписа върху поредното огромно платно, повило висока сграда: „47 неуморни години в полза на бирата”. Ще се озърта озадачен: ограждения стесняват булеварда, прах се стеле над главите, багери заклещват камиони, нещо тука се копае, нещо тука се руши. Какво ли дълбаят огромните шумни машини? За какво са всички изкопи и подземни лабиринти?, ще се пита Дякона.

В този момент ще му замирише на дюнери. Не че знае какво е дюнер, но ще усети колко е изгладнял и след дълго колебание ще извади една златица от джоба си, заедно с тефтер, в който ще запише: „Ще похарча една народна пара за храна.” Мургавият продавач ще го изгледа изненадано, ще опипа с подозрение жълтата монета, ще каже нещо на неразбираем език на колегата си и ще я върне на Апостола: „През две преки надолу има златарско ателие на приятел, иди там, провери истинска ли е парата и се върни за дюнера.”

Как така истинска ли е, ще се почуди Левски. Дали чорбаджията не е измамил организацията?

Ще продължи напред, няколко тротоарни плочки ще отскочат внезапно под стъпките му и ще го облеят с пръски кал. Така е, когато се опитваш да вървиш по пътя си с вдигната глава, ще се усмихне Левски.

Ще стигне до ограждение, на което пише „Посолство на Република Турция”. Ще ускори ли крачка? Ще извърне лице на другата страна? Или ще влезе в един от близките дюкяни, който се оказва златарското ателие на Давит. Давит ще го огледа подозрително и враждебно, очите му ще светнат чак при вида на златицата. Ще я захапе Давит със зъби, ще се шмугне с нея зад завеса, после ще се появи и ще обяви: „Съжалявам, брат, менте е, мога да ти дам най-много 10-12 лева за нея.” Левски ще вземе хартийката с лика на Петър Берон и ще си каже: „Ето един човек от моето време, хубав Буквар беше написал”.

И едва излязъл от дюкяна, ще види пред себе си Буквара, захвърлен, заедно с купища други книги до кофи за боклук. Ще спре и с трепет ще докосне кориците на няколко дебели тома „История на България”, които се въргалят в пепелта. Как може да се изхвърли историята на един народ?, ще недоумява Апостола и една сълза ще се стече по бузата му. Ще види и своя лик в купчината книги – под заглавието “Апостола на свободата” на Мерсия Макдермот.

Книга за мен?, ще се изчерви Левски и ще разгърне страниците. „Вземай я, аз пък ще взема „Тютюн”-ите на Димитър Димов – ще чуе женски глас. – Някой интелектуалец от апартаментите наоколо е умрял и новите наследници пак първо изхвърлят книгите  му.” Жената сякаш ще шепне на себе си, извита по тежестта на торби с дрехи, покъщнина и книги.

С “Апостола на свободата” в ръка Левски ще влезе в подлеза на „Левски” и „Гурко”. Ще онемее пред заглавията на вестниците: „Чукат грубо Камелия в нов клип”, „Български войник: Започнах и се уволних в лайна”, „82-годишен даде близо 100 хиляди на ало измамници, те изнасят парите в Румъния”. Какво ли става тук, ще се запита Левски и ще си каже, че може би нещата са такива само в района на турското посолство.

Дали ще пусне в тото-пункта на подлеза фиш за джакпота от 7 милиона? Една печалба би била добре дошла за организацията и борбата за свобода. Но Апостола не знае какво е джакпот.

Не знае и че наблизо има стадион, носещ неговото име. Жалко, защото, ако знаеше, можеше да отскочи да го види, докато все още премиерът ни не го е преместил в покрайнините на града.

Със сигурност Левски ще завие към парка срещу Министерството на спорта. Защо му е на народа цяло министерство на спорта, ще се зачуди. Ще се разходи сред дърветата, ще седне на някоя пейка. Ще се загледа в самотната жена, която ще попита може ли и тя да постои до него. Ще си спомни за майка си Куна. Жената на пейката ще има същите тъжни очи и ще е слабичка като нея. Ще изглежда нормална, докато в един момент не започне да си говори сама: „Министърът на спорта става все по-дебел, сигурно не тича за здраве. А трябва. Днес всичко е спорт. Състезание! Съревнование във физкултурния смисъл на думата: да изпревариш другия, да му пресечеш пътя. Да го спънеш.”

Жената ще вдигне нагоре глава и Левски ще проследи погледа й. На покрива на отсрещната сграда двама мъже ще прескочат граничната черта, ще откраднат керемиди от съседите – ще оголят квадратен метър на здравия покрив, за да закърпят капещия. Правят едно, развалят друго – това е техният начин за търсене на работа, за препитание, за отмъщение, това е тяхното чувство за хумор.

Ще усети Левски, че чете мислите на жената, напомняща на майка му и ще го хване малко страх. Ще кимне за сбогом и ще поеме към Университета. Ще обходи заоблената сграда и отчаяно ще търси отворен вход, но ВУЗ-ът ще е заключен отвсякъде. Ще постои в градинката на Народната библиотека и ще се пита защо всички вървят като отнесени, забили очи в малките черни кутийки.

Ще остане дълго пред паметника на Климент Охридски, загледан в Парламента. Ще се сблъска с група хора с жълти жилетки и плакати: „Не на верификацията на лекарства”. И ще си припомни какво е писал е тефтера си: „Ако допуснете утре, когато сте вече свободни, да ви управляват днешните турски мекерета и разните му лихвари и чорбаджии, които и днес ви грабят най-безжалостно, то по-добре да си останем под сянката на султана.”

После ще поеме към паметника си. Паметникът, вдигнат с участие,  че и с дарение от човека, който лично го е пратил на бесилото – Иванчо Хаджипенчович. След Освобождението този Иванчо произнася с нечуван цинизъм следните думи пред строящия се паметник на Апостола: “По тогавашному ние осъдихме един нехранимайко, който насъскваше покорната рая против вътрешния ред на държавата. А по сегашному излазя, че ние сме прикачили на въжето най-добрия син на България.”

И все пак, историята няма да прикачи заслугите ми на другиму, ще си каже Апостола и ще се спусне към Сточна гара. Ще му направи впечатление, че все повече странници молят за цигара и все по-много са дюкяните с надписи: „Дрехи от Германия и Англия”. Защо от Германия? Защо дрехи чак от Англия?, ще се запита.

Като се стъмни, ще надникне в попътна кръчма. Там мъже и жени са вперили поглед в сериала „Горчива любов”. Апостола ще постои прав, ще послуша турската реч, после ще излезе и ще се надвеси над канала в края на своя булевард. Не, няма да се хвърли в мръсната вода. Само ще стисне здраво банкнотата с лика на Берон и ще се огледа за нещо, което да го отведе някъде другаде. Далеч оттук.

Ако Левски мине днес по бул. „Васил Левски”

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top