Статии

Анти-американска Европа

Европа от няколко години изглежда по-спокойна. Имигрантската криза утихна, а еврозоната е стабилизирана. Истеричните прогнози за разпад са вече в историята и един след друг нео-популистите се отказват от идеите си за напускане на ЕС или валутния съюз. Икономиките растат вече няколко години и предсказанията за внезапен срив не се осъществиха. Гърция излезе от спасителните програми, а Италия така и не посмя да се сблъска директно с европейската комисия, както заплашваше в началото сегашното правителство. Въобще, светът изглежда по-управляем, кризите по периферията позатихнаха и дори Владимир Путин бе принуден да замрази агресията си. Независимо от всичко това обаче, за повечето европейски политици е вече ясно, че „старият континент“ навлиза в нов период на дълбоки политически и икономически размествания и статуквото трябва да бъде променено, за да оцелеят западните модели и позиции. За съжаление, това осъзнаване все още не означава смислен и спокоен дебат за европейското бъдеще. Вместо него, сме свидетели на постепенното избутване към центъра на дискусиите на една доскоро периферна нагласа, тази на анти-американизма.

Основна причина за това състояние на дебата е липсата на достатъчно утвърдени и сигурни в позициите си политици. Великобритания напуска ЕС, а в Германия Ангела Меркел е необратимо отслабена и вече не контролира цялостно управленския и идейния дневен ред на страната си. Всички се оглеждат за нейния наследник. Усложняването на коалиционните формули в повечето европейски държави просто парализират водещите фигури. Това е валидно за Холандия, Швеция, Финландия, Дания, Испания и други държави. Макар Италия през Матео Салвини да се представя като силен политически глас, всъщност правителството е разделено по ключови теми, поради разнородността на „Лигата“ и „Петте звезди“. Централна Европа от доста време е в състояние единствено да каже какво не иска, при това само по няколко теми, и толкова. България и Румъния са си вечните аутсайдери извън съществените дебати. Остава единствено Емануел Макрон и затова не е изненада, че именно той сега предложи различни идеи за „европейски Ренесанс“, които поне да стартират съществен разговор. Първата вълна от негови предложения бе блокирана от Германия и самият Макрон изглеждаше прекалено зает с нарастващите вътрешни проблеми. Сега обаче останалите ще трябва да отговорят доста по-сериозно на неговите идеи. Като цяло, в подобен контекст не може да се очаква особено интензивен и съдържателен дебат. Това обаче не означава, че не се случват някои важни политически и мисловни размествания.

Постепенно се налага убеждението за възникване на поли-центрична глобална среда с три основни субекта: САЩ, Китай и Европа. Тяхното оформяне има за контекст гео-икономическо изместване на Изток и проблематизиране на досегашните модели на развитие и отношения. Нещо повече, бъдещето се мисли през „разкачването“ на двете съставни части на западния свят като вината за това се приписва еднозначно на сегашната администрация на Доналд Тръмп и заявената политика на икономически национализъм и ревизия на глобалния либерален ред. Идеологическата рамка на Тръмп се предоставя като устойчиво политико-идейно разместване в рамките на целия американски естаблишмент, което изисква системен отговор от страна на Европа. В този смисъл, новият полицентричен свят е доминиран от системна конкуренция и съперничество и САЩ и „старият континент“ вече не са от „едната страна на барикадата“. Другият голям дългосрочен конкурент е Китай. Спокойно може да се каже, че меденият месец в тези отношения приключи след постепенната, но вече напълно еднозначна офанзивна трансформация в поведението на Пекин. Инвестиционната настъпателност и пазаруването на ключови технологични компании и активи в Европа, заедно с все така затруднения достъп до китайския пазар окончателно обърнаха нагласите. И ако само допреди няколко години европейските правителства се надпреварваха кой да постели по-дълъг червен килим за китайските политици и инвеститори, сега те се конкурират в критичните оценки за тях. В тази мисловна картина на бъдещето, Европа е окончателно и необратимо отделена от САЩ и на практика западният свят е деконструиран на съставните си части. При това не неутрално, а като конкуренти. В този смисъл, тази нагласа е все по-открито анти-американска.

Тя не е историческа новост на „стария континент“. Преди тя бе основно елемент на лявото политическо мислене, но и доминираше в цели политически системи като френската, например. Голямата промяна сега е присъединяването на Германия към това мислене, и най-вече на християндемократите. Донякъде това е ефект от персоналната обида на Ангела Меркел от поведението на Доналд Тръмп и неговия политически стил и ценности. Роля играе и нарастващата самоувереност на Берлин от способността му да влияе върху ключови решения и политики в самия ЕС. Фактор е и осезаемото гео-икономическо изместване на изток. Германия възприема себе си като един от най-големите печеливши от този процес. Страната традиционно се представя като непоклатим и безгрешен стожер на европейската политика и икономика, но внимателният анализ показва множество дефицити, които започват да натежават. Тя разчита много на китайския пазар, но областите, в които е силна все повече се самозатварят и като производство и като потребление. Страната изостава в развитието на следващото поколение автомобили и рискува да сдаде лидерството на Китай. Рестриктивният фискален манталитет доведе до инвестиционно изоставане в много ключови сектори: инфраструктура, комуникационни системи, нови технологии, отбрана и други. Берлин е обзет от известна паника, политиците трескаво търсят бързи решения. Отдалечаването от САЩ, засилването на държавната интервенция и селективната европейска интеграция в области, където страната има проблеми (например, отбрана, индустриална политика и индустрии на бъдещето) е актуалната формула на реакция.

Защитата на либералните ценности и на либералния глобален ред е в сърцевината на сегашната европейска претенция. Разбира се, тя има своите основания и аргументи. Но в желанието си да украси новия си политически образ, много европейски политици преиграват. Много е трудно да бъдат открити системни опити за подкрепа на демократични и либерални ценности по отношение на Украйна и Грузия. Именно Германия е страната, която при всеки повод еднозначно охлажда техните надежди за интеграция. Няма да чуете темата за човешките права и в диалога с Китай, нито при продължаващите опити за затопляне на отношенията с Владимир Путин. Отказът от дори частично промотиране на демократични ценности е натрапчиво видимо в помирението с ключови нео-автократи като Ердоган и Сиси. Всъщност, дори рехавата мотивация за ценностен елемент във външните отношения на ЕС е вече изцяло подменена от очевиден realpolitik. Прекалено голяма е и пропастта между реторика и действия. Европа е много далеч от типа трансформация, която ще й позволи драматично да промени позициите си. Реформите в еврозоната са блокирани, бюджетът на организацията ще остане все така малък и напълно неадекватен на заявените амбиции, а координираната външна политика остава единствено пожелание. Дори Макрон не смее да отвори дума за нужните промени в единния пазар и либерализацията на услугите и дигиталната икономика. В областта на сигурността, реториката изобилства, но държавите все така нямат желание сериозно да увеличат разходи или да предприемат сериозни действия по отношение на стабилизирането на периферните на континента региони. Възприемането на анти-американска позиция и деконструирането на Запада е тежка гео-политическа грешка. В дългосрочен план, този ход може да се окаже по-съществен за отслабването на Европа, отколкото силата на нейните реални конкуренти.

 

Анти-американска Европа

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top