Студентски дебюти

Въоръжени сили и външна политика на Балканите: къде да търсим България?

„Папата! И колко дивизии има той?” е саркастичния въпрос, зададен от Йосиф Сталин на френския министър Пиер Лавал, който повдига темата за притежаваното от папата влияние. Твърди се, че диалогът е проведен през 1935 г. по време на неуверените опити на Третата Френска Република да се сближи със СССР вследствие на притесненията от възходящата мощ на Германия. Освен приятна крилата фраза, изказването на Сталин олицетворява „романса” между външната политика и въоръжените сили, връзката, подпечатана от най-влиятелното и устойчиво течение в международните отношения – реализма. За негови последователи като Бисмарк и Сталин армията не осигурява просто националния суверенитет, но също така обезпечава и външната политика на една държава. Исторически влиянието на една държава почти винаги е активно зависело от способността да наложи или дори само да демонстрира възможност за силово налагане на волята си. Устойчивостта на тази корелация остава също толкова вкоренена в политиката днес, колкото и пораждащия я реализъм. И продължаваме да наблюдаваме как това се случва в плеяда от държави, начело с гиганти като Русия и Китай, но дори и при далеч по-малки актьори като България и нейните съседи.

Каква роля изпълняват въоръжените сили? Елементарният отговор – защита на националния суверенитет практически означава защитата на способността за водене на собствена външна политика. Ето защо районът, който изключително ярко демонстрира пълния спектър от функции по сплашване, натиск, сдържане, блъфиране и т.н. на въоръжените сили са Балканите. Сфера на интерес за всяка велика сила в Европа, но и терен на съперничество между самите тях, балканските държави от своето възникване се ориентират към силна милитаризация. За постосмански държави, които тепърва излизат на международната сцена като България, Сърбия, Гърция и Румъния, армията се превръща в първостепенен източник на външнополитическо влияние. Самото ни Съединение е скрепено с военни, не с дипломатически усилия, което свидетелства колко бързо България се милитаризира след Освобождението. Тенденцията политическото влияние на страните от Балканите да е право пропорционално обвързано с възможностите на техните въоръжени сили се запазва до края на Студената война.

Попадането на балканските държави в сферата на влияние на Варшавския договор и НАТО не съкрати въоръжените им сили, напротив, но ги раздалечи една от друга и ограничи периметъра им на външна политика. Надпреварата във въоръжаването накара всяка балканска държава да развие непропорционално големи въоръжени сили, което ги обрича да страдат под бремето, изисквано за поддържането им. С края на „студената война“ настъпва и промяна в отношението към войските. Повод за това очевидно е разпадането на двуполюсния световен ред, но и специфичната еволюция, която претърпява военното дело в края на XX и началото на XXI век. За България и Румъния поради финансови и политически условия, наложени от стремежите им за членство в НАТО и ЕС, този период ще се характеризира с рязко и често некадърно извършвана демилитаризация. Гърция и Турция от своя страна под влиянието на различни геополитически фактори ще останат сериозни военни сили, докато при Сърбия политическата анархия, причинена от разпада на Югославия, ще провокира бавен, но траен военен упадък. А в най-ново време промените в амбициите на Румъния, Турция и Сърбия ще изпъкнат ясно именно в подхода им към въоръжените сили.

За да добием ясна представа какво поражда тази конкретна промяна, нека обърнем внимание на промените във военното дело, или по-точно настъпването на така наречените „нови” или „пост-клаузевистки” войни. Така ще си обясним откъде настъпва разминаването между въоръжени сили и политика в разглежданите субекти и защо за първи път в модерната история България сякаш поема по различен път от своите съседи в отношението си към армията. Самите поуки от войните покрай разпадането на Югославия и в Близкия изток демонстрираха до каква степен технологичното превъзходство и наличието на местна подкрепа е ключово за успешни бойни действия в бъдеще. Държави като САЩ, Русия, Франция зарязаха доктрините за решаване на конфликт с намесата предимно на традиционни редовни формирования като ключов фактор в момента, в който голяма конвенционална война спря да бъде реалистичен и ефикасен сценарий. След Ирак САЩ все по-малко гледат на преките военните интервенции с масово участие на редовните войски като ползотворна тактика.

По същия път пое Русия, която след 2008 г. започна да акцентира върху мобилни и специализирани военни формирования като морска пехота и въздушнодесантни войски.  Също така и двете страни предпочитат да поддържат съответно проруски и проамерикански фракции, които са вече на терен – както е видно от конфликтите в Близкия изток, Украйна и Афганистан. Този процес на промяна в използването на въоръжените сили се дължи на несигурността на политическите елити, които все още се ориентират в така наречените „нови” войни. „Постосманските държави“ въпреки сходния подход към външната политика и въоръжените сили в периода от освобождението им до Студената война за първи път поемат по различни пътища една от друга. Страхът от тотална война вече не засяга Балканите в такава степен. В новата конфронтация Русия-Запад, Балканите отстъпват като приоритетен театър на Близкия Изток, Украйна, Кавказ, Прибалтика и т.н. Комбинирано с ограничената възможност и желание на двете страни да ескалират конфликта, той се ограничава до сериозни остри противоречия само в приоритетните и спорни райони, и по-задкулисни действия в периферията. Ето защо, може би без да искат, Балканите бяха изправени пред необходимостта от преоценки, съобразени с техния собствен потенциал и ниво на политическите елити.

За Турция не настъпиха промени, които да облагодетелстват демилитаризацията. Нещо повече, вакуумът, останал след разпадането на Варшавският договор я тласна към политика на експанзия на влиянието, предполагаща ускорено развитие на въоръжените ѝ сили.  Това, което качествено различава средата в Турция от тази на останалите балкански държави е фактът, че армията там е изключително силен вътрешнополитически фактор. Армията от столетие насам е основна опора на светската власт. Това ѝ историческо положение я вкарва днес в конфликт с властващата Партия на справедливостта и развитието на Реджеп Ердоган, който се явява главен съперник на секуларизацията в Турция. Но дори този тежък вътрешен сблъсък между властващите и въоръжените сили отива на заден план спрямо външнополитическата потребност на Турция да разполага с силна армия. Цялата намеса в конфликта в Сирия може да бъде частично интерпретирана не само като придържане към доктрината на неоосманизма или борба срещу кюрдските опити за автономия, но и като амбиция на Ердоган да предостави отдушник на вътрешнополитическото напрежение в държавата.

Традиционната позиция на армията и разширението на турските апетити в голяма степен доведоха до това военната им парадигма да изпадне в миналия век. С намесата си в Сирия, Турция демонстрира груба липса на връзка с военната реалност. Кюрдите и т.н. „Ислямска държава“, които не притежават военновъздушни сили нямат ясна структура на войските и независимо от натрупания опит са в голяма степен паравоенни формирования с ниско технологично равнище и по-слаба логистика, но въпреки това успяха да нанесат тежки щети на турските въоръжени сили. Уроците от Сирия доведоха до бърза еволюция на военната доктрина – външнополитическа самостоятелност значи военнотехнологична автархия. Следите са вече налице. Повратен момент бе отказът на немското правителство да продаде нови танкове на Турция, което показа зависимостта на страната от чужди технологии. Активното участие в американския проект за нов многоцелеви изтребител F-35, както и стартиращото тази година производство на местни танкове „Алтай“ изразяват желанието на Турция да се превърне в дестинация за трансфер на технологии.

Гърция остана хипнотизирана от съперничеството си с Турция и в опитите си да конкурира по-голямата съседка продължи програмата за развитие на непропорционално голямата си армия, която продължава да е тежко бреме за „цветущата” гръцка икономика. Кризата принуди правителството да укроти надпреварата с Турция, но във никакъв случай не я прекрати. Бъдещото развитие на гръцките въоръжени сили върви през затягане на бюджета, с който военните боравеха доста свободно. Предстоеше военноморските сили да получат 6 нови фрегати МЕКО-200, разработени в Германия – в пряк отговор на закупуването на същите фрегати от Турция. Икономически мотиви провокираха отказ на две от тях. Предприета бе и програма за хомогенизация на танковия автопарк, заменяща остатъците от старата американска техника с немска. Ясно е, че с криза или не, Гърция ще продължава курса на „надцакване“ с Турция. Те остават безспорно двете водещи военни сили на Балканите и трайното напрежение помежду им подсигурява продължаване на състезанието.

Сривът на въоръжените сили на Сърбия беше белязан от войни, довели до загуба на излаз на море, почти пълно унищожение на военновъздушните сили, накърнена международна репутация и сериозен бюджетен недостиг в сферата на отбраната. Допреди няколко години, Сърбия можеше да вдигне във въздуха не повече от няколко относително прилични Миг-29, непреминали през никаква модернизация. Това пренебрежение към въоръжените сили бе прекъснато от връщането на Русия на геополитическата сцена, бежанската криза и проблемите на ЕС. Сърбия на бързи обороти преодоля неохотата си към руска техника. Европейските съображения отстъпиха. Посещението на Путин в Белград през 2014 г. ознаменува започващо възстановяване на военната взаимопомощ между двете държави. В авиационен аспект, Сърбия очаква доставката на ескадрила Миг-29, както и модернизация на наличните бройки. Според съществуващите проекти, на модернизация съвместно с Русия подлежат и танковете М84 като на дневен ред може да дойде и сдобиване с нови Т72S. Този ход на сръбското правителство бе ясно послание към Запада, че Сърбия няма намерение да „слага всички яйца в една кошница“.

Българското и румънското развитие течаха в голяма степен успоредно. Стратегическа цел на двете държави бе членството в НАТО и ЕС. Това изискваше коренна промяна на структурата на въоръжените сили. Бързо бяха начертани планове за преминаване към професионални армии и разпродаване и бракуване на ненужна техника. И в двете държави разоръжаването и реформирането на военните сили беше белязано от масова корупция на почти всяко ниво, което вкара целия сектор в незавидно състояние.  Програмите на румънското и българското правителства да превърнат войските си в малки, добре екипирани и ефективни бе на една трета изпълнена. Армиите се оказаха действително малки, но не и добре екипирани или ефективни. Монетата все пак има и друга страна. Въпреки факта, че голяма част от техниката остава на ниво 80-та година, поуките от участието в инициативи на НАТО е основен двигател за трансформацията на сухопътните сили в професионална и ефективна войска. Предприетата модернизация и обновяване на флота наред с екипирането и модернизирането на няколко контингента специално за участие в операции и учения на НАТО демонстрираха синхронизация на външните политики на България и Румъния с тази на Алианса. Този първоначален период на паралелно развитие изглежда ще продължи, дори и при частично изоставане на България.

Вътрешнополитически кризи, несигурната ситуация в Молдова и бежанският въпрос оживиха румънската външна политика. Ефектът върху въоръжените сили не се забави. През изминалия месец завърши сделката за закупуване на втора ръка португалски Ф-16А Блок 15МЛУ. Макар и остарели, те дават положителен отговор на питането смята ли Румъния да защитава сама въздушното си пространство. Българското намерение е сякаш още по-скромно, но клони в същата посока. Проектът за сдобиване с нов изтребител, който да извади българските ВВС от окаяното им състояние изглежда най-накрая да набира скорост. На запитването от страна на Министерството на отбраната преди малко повече от седмица откликнаха три заинтересовани да продават страни. Конкуренцията се очертава да е между втора ръка американски изтребители Ф16 МЛУ и новите шведски Grippen C/D. От една страна имаме опцията да закупим нов самолет, който ще има потенциала да осигури ефективността на ВВС с десетилетия напред, а от друга самолет, който е по-евтин, но късоглед вариант. Изборът, който предстои да бъден направен ще освети каква тежест възлагат българските елити на въоръжените сили в бъдещето на външната политика на България.

Въоръжените сили на Балканите и до ден днешен са олицетворение на външната политика на държавите. Приближаването на Румъния към модела на Вишеградска политика бе подпечатано с увеличение на авиационния потенциал. Закупуването на руска техника от страна на Сърбия бе тясно обвързано с негласното послание, че ЕС не е единственият вариант пред страната. Гърция и Турция продължават да развиват въоръжените си сили по метода на съревнованието, който неспирно подклажда надпреварата във въоръжаването. А по средата, не само географски, е  България. Без ясно формулирана цел или съперник, тя е изпаднала във външнополитическа апатия, а състоянието на нейните въоръжени сили остава огледално копие на способността и желанието ѝ да води външна политика.

………………….

Този текст е създаден по проект „Студентска политологична платформа. Формиране на журналистически умения в собствена медийна среда“, осъществен с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на студентски иновации на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София. Съдържанието на тоекста е отговорност единствено на авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София.

 

 

 

 

Въоръжени сили и външна политика на Балканите: къде да търсим България?

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top