Все по-често човек може да чуе репликата, че Великобритания е неразпознаваема. Мнозина реагираха така веднага след референдума, защото бяха изненадани от резултата и защото наистина не познаваха тези нейни граждани, които въстанаха срещу политическия естаблишмент. Приемаха Лондон за Англия, приемаха космополитната му енергия и разнообразие за неотменима норма на цялата страна, на всички нейни региони и граждани. Сякаш научиха за социалната й реалност едва на сутринта след деня на вота през лятото на 2016-та година. Оттогава не секва учудването около всичко, което се случва с Брекзит, с всичките му странности и нелогичност, нарастващия хаос и задаващата се, макар и все още неясна, развръзка. В някои отношения подобна нагласа е нелепа. Вотът за напускане може да беше изненадващ за много хора, но страната винаги е била разделена по тази тема и това разделение през последните десетилетия никога не получи трайно разрешение на ниво обществени нагласи. За някои неща обаче светът е прав да се учудва.
Самото състояние на траен и наглед неразрешим хаос е доста изненадващо и няма как да не привлече вниманието на всички, които са свикнали да гледат на британците със съвсем други очи. Контрастът между традиционната институционална подреденост и предвидимост и сегашното повсеместно зацикляне е фрапантен, най-малкото защото продължава прекалено дълго и защото засяга толкова важен национален въпрос. Елитите на страната не могат да стигнат до съгласие относно бъдещото на страната вече трета година и са се разпаднали не просто на малцинства, а все повече на отделни племена, които водят битка помежду си, а не политически разговори. Решението за напускане на съюза не съдържаше в себе си точната формула на този акт. И до ден-днешен съгласие за нея отсъства. Вярно е, че наближаването на денят Х, 29 март 2019 година, фокусира вниманието, част от опциите сякаш постепенно отпадат. Но политическата безпътица вече остави страната напълно неподготвена за всички варианти с изключение на запазване на сегашното статукво. По-внимателните останаха впечатлени неприятно от хаотичното и слабо преговорно поведение на британците, които на моменти изглеждаха комично по време на разговорите с ЕК.
Решението за напускане на ЕС трябваше да постави началото и на голям идеен дебат в страната. Такъв не се случи по време на кампанията, най-малкото защото фокусът тогава бе върху емоциите, а и повечето от самите политици така и не очакваха, че гласуването ще приключи с такъв резултат. Едната страна повтаряше, че британците живеят в най-добрия възможен свят, докато другата просто ги призоваваше да се разбунтуват и да нанесат съкрушителен удар по бюрократичния брюкселски ад. Смислен дебат обаче не просто не последва след юни 2016-та, а страната потъна в почти безпрецедентно идейно безличие. Вина за това имат и двете страни. Поддръжниците на членството бяха дълго време в шок и просто разчитаха, че техните опоненти ще бъдат повалени от силата на негативните последствия и времето. От чисто идейна гледна точка, подобна позиция не изисква особени аргументи, просто се връщаме в изходната точка. Няма дискусия за евентуални позиции и промени в досегашното поведение в съюза, или пък за допълващи национални политики, които да омекотя ефектите и притесненията на противниците на съюза. Тук мълчанието продължава. По-голяма вина за идейното безличие обаче носят тези, които искаха Великобритания да напусне. Върху тях лежеше отговорността да развият и предложат идеи за бъдещето на страната, различно от това на страна-членка на ЕС. Абстрактните обещания за връщане на свободата, за безпрепятственото впускане в смелия нов глобален свят трябваше да бъдат развити в месеците и годините след вота. Още повече, че основни фигури станаха министри (например, Борис Джонсън и Майкъл Гоув). Нищо подобно не се случи, напротив, те бяха унижени от хладните реакции на САЩ, Канада, Индия и Китай и в момента дори не смеят да повтарят уморените клишета, с които спечелиха вота.
Остротата на политическото противостоене във Великобритания също прави впечатление през последните години. Разделението в съвременните общества вече не е новина, но драматичният контраст с предни епохи в страната не престава да привлича вниманието на коментатори и публика. Загубата на добрия тон, на конструктивния дебат, дори на базова толерантност са вече неотменим фон на Брекзит, макар да не са причинени единствено от него. Станахме свидетели на политическо убийство, а стотици депутати са получавали тежки заплахи по социални медии и в лична кореспонденция. Кулминацията на процеса на напускане не просто не успокоява страстите, а ги раздухва допълнително. Нещо повече, много от тежките последствия на това решение тепърва ще стават очевидни и осезаеми за повечето британци. Това допълнително ще нагорещява политическата ситуация през идните години. Впечатление прави и пониженото качество на политическо лидерство и представителство. Тук списъкът наистина стана дълъг през последните години. За мнозина знаков в това отношение ще остане Дейвид Камерън с фаталното решение да свика национален референдум, за да разреши неразрешим вътрешно-партиен проблем. Сегашният министър-председател, Тереза Мей, заема позицията си основно поради нежеланието на други да се опарят от „горещия картоф“ на Брекзит. Лейбъристите имат за лидер марксист от „седмия ден“, който едновременно ненавижда ЕС и капитализма. Хората до него пък са запомнящи се със своето безличие.
Отвъд всичко това обаче, какво точно ще се случи в крайна сметка? Предсказването на финала на тази сага остава все така трудно, а в цялостната динамика остават твърде много променливи. Все пак, развръзката наближава и поне част от вариантите започват да изглеждат по-малко вероятни за сметка на други. Като цяло намаляват шансовете за напускане без споразумение, остават известни шансове за приемане на сегашното споразумение, макар те да падат с всеки изминал ден. Най-осезаемо се увеличават възможностите за по-мек Брекзит, който предвижда митнически съюз, но не и членство в единния пазар. От почти нулеви сега постепенно нарастват и шансовете за втори референдум, макар това да остава малко вероятно. Тереза Мей иска да запази единството на своята партия, но това вече няма как да се случи и тя просто ще трябва да избере с кое крило да приключи процеса – с най-твърдите брекзитъри или с по-центристки настроените депутати. Нараства броя на британците, които просто вече искат цялата история да приключи, независимо как. Гледката на тази пародия идва в повече дори на тези, които най-много ще пострадат от наближаващия хаос. Урокът остава за всички.
