Статии

География на усмивката

„Сервитьорът сърдит ли ни е?“

Ако този въпрос не идваше от Ерик Уайнър, можеше и да не му се обърне внимание. Само че Ерик Уайнър никога не пита случайно, слуша много внимателно, след което подрежда нещата по местата им. Това той може да го прави и ако сте чели поне една от трите му книги, преведени на български, съм сигурна, че сте съгласни. Ако пък тази една книга е „География на блаженството“ вече сте убедени, че въпросът е зададен от голям и талантлив познавач на човешките емоции.

Сервитьорът изглежда солидно, възможно най-солидно. Висок, представителен и сериозен. Говори с басов глас, гледа леко изпод вежди и е компетентен.

„Не, не ни е сърдит. Кое те кара да го подозираш?“

Ерик Уайнър е специалист по щастието. Посетил е 60 страни,  включително и Северна Корея. Не мисли, че бройката на страните е голяма, не му е било това целта. Искал е друго – да остане във всяка страна толкова, колкото да разбере какви хора живеят там. Пътувал е повече в дълбочина, отколкото на ширина. Наясно е с особеностите на катарците, исландците, молдовците, швейцарците… Знае кое ги прави щастливи, има доказателства как хората по света си приличат, но и колко много се различават.

„Защото той не се усмихва…“

За сервитьора става дума. Наистина не се усмихва, съвсем сериозно обсъжда качествата на лаврака с издателя и преводача на Ерик Уайнър Нейко Генчев, дава информация за розето и много вътрешно приема дилемата ни дали рибата да се сервира с аспержи или с картофи.

Така с Ерик Уайнър дойдохме много бързо до онзи момент, до който идва всеки български домакин, който има любопитен гост от чужбина – защо българите не се усмихват. Няма кратък отговор на този въпрос, не знам дали има и верен, но за сервитьора съм …

„Сигурна съм, че този сервитьор иска да ни обслужи по най-добрия начин“ – казвам и поглеждам към сервитьора, който изглежда толкова сериозно, колкото човек който държи в ръце автомат за близък градски бой. Чак не ми се вярва, че не казва „Ръцете горе и зад врата“, ясно го чувам да обяснява, че лавракът е съвсем пресен.

Ерик Уайнър е в състояние много накратко и безкрайно интересно да обясни защо един народ е щастлив или нещастен. Хваща такива дребни детайли в народопсихологията като това, че исландците са щастливи, включително и заради мъдростта си да не приемат провала за срамен. Наясно е защо в Швейцария предпочитат да не се хвалят с богатството си. Говори с дълбока симпатия и разбиране за молдовците, които тежко преживяват липсата на национална идентичност. Открил е колко много липсата на култура и изкуство липсва на легендарно богатите катарци, за да бъдат напълно щастливи. Знае, че България е на последно място в класациите за щастие в Европа, а в световната подредба е някъде сред бедните африкански държави. Интересно какви ни вижда той в тези два-три дни откакто е в страната ни.

„Съвсем първото ми впечатление от българите е, че са щастливо тъжни.“ Моля го да уточни, фразата е парадоксална и това ни приляга, но може ли да я обясни с поне още едно изречение. „Изглеждат някак щастливи от това, че са тъжни.“

Никога не съм чувала с толкова кратко изречение така вярно да се описват българите. Когато прочетох „География на блаженството“ не допусках, че ще мога лично да попитам автора й как ни вижда. Чудех се как ли би ни описал, ако вместо в Молдова, пътищата му го бяха довели в България за написването на тази книга. Щеше да ни опише така гениално, както е видял молдовците, но нямаше да каже, че причината при нас е липсата на национална идентичност. Имаме си национална идентичност в изобилие, а напоследък дори в излишък. Как ли щеше да е посочената от него причина за нашето 98-мо място в световната ранглиста на щастието? Но сега той очаква да чуе обяснения от нас.

По отношение на щастието ние малко приличаме на отношението на швейцарците – казвам. – В „География на блаженството“ пишеш, че швейцарците не се фукат с богатството си, за да не предизвикват завист. Ние сме в подобна ситуация с щастието, не го показваме на другите, не го заявяваме, не го изкрещяваме, за да не го урочасаме.

„О – казва Ерик Уайнър, – вие сте нещо като тайно щастливи.“

Този човек е наистина гениален с формулировките. Наистина щеше да е голям късмет да ни включи в книгата си „География на блаженството си“. По-вероятно е да бъдем част от следваща му книга, тя вече има работно заглавие – „География на любовта“. Ще бъде трети том в неговите „географии“ и ще сложи точка на трилогията, така прекрасно оформена и издадена от „Фабер“. Вече е започнал проучванията си в различни страни, затова пита: В България хората повече се обичат или повече се карат?

„Каква е разликата?!“ – казвам и докато той се смее, а аз не, защото за мен това не е шега, и двамата разбираме, че нито щастието, нито любовта при българите са много лесни за описване.

„Той скара ли ни се нещо?“ – този въпрос е отново за сервитьора, който дойде до масата, огледа я с поглед на митничарско куче, което души за дрога и попита дали рибата е достатъчно топла, а розето достатъчно студено.

„Не, не ни се скара, интересува се дали храната ни харесва.“

И какво още си е помислил сърцеведът Ерик Уайнър за българите през това кратко време, в което е тук, толкова кратко, че все още не е опитал нито ракия, нито таратор. „Помислих си, че на българите им липсва самоувереност, доверие в себе си им липсва“ – казва той. Щем не щем, стигаме до онези пет века, в които българите не сме имали своя държава. Как да повярваш, на държавата, като толкова време ти е липсвала и си се оправял без нея? Как да е изградена връзката между хора и институции, като толкова години не си имал правителство? Как да имаш увереност в себе си, ако си мислиш, че си самотен в битките си, че институциите съществуват, за да те затрудняват, контролират и наказват, а не да ти помагат? „Но хората вярват на близките си, на съседите?“- усетил е пътешественикът писател. Да, вярват и разчитат на близките и съседите. Писателят е видял комшулуци и е силно впечатлен от тази солидарност да се градят в стените врати, през които можеш не само да се скриеш, а да спасиш живот.

Да, интересен народ сме българите за човека, който е видял, опознал и описал какви ли не места, времена и народи. Решаваме да поправим веднага поне половината от грешката да не е опитвал типични български неща и му поръчваме ракия. Сервитьорът е носи чашата внимателно и толкова съсредоточено сериозно, все едно пренася ядрено гориво. Ерик Уайнър го поглежда с оня поглед, който вече е ясно, че вижда по-дълбоко от обикновеното: „Е, май започнах да го предпочитам пред развеселените и ухилени американски сервитьори. Поне не е лицемерен.“

 

 

География на усмивката

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top