Статии

Гузният нео-либерален хейт

Вече всички мразят нео-либерализма, това в момента е сред най-лесните неща на света. Започна постепенно и после се засили, докато не се превърна в повсеместен навик. Сега всичко го правят, рутинно, с хъс, с почти самодоволна острота, сякаш неговите слабости са били най-очевидното нещо на света. Подобна настървеност е винаги подозрителна и сегашният случай не е изключение. Просто защото много от днешните най-гръмогласни критици са вчерашните шумни апологети, които сега са заети да замитат довчерашния си ентусиазъм. Нео-либерализмът бе обект на очевиден консенсус, при това за доста дълго време. Истината е, че всички основни идейни политически течения направиха крачка към него и по различно време и причини се присъединиха към основни негови постулати. Политици, мислители и анализатори взеха съзнателни решения да станат част от него, да направят компромиси, които обявяваха за приемливи, да формулират нови предложения за своите общности. Когато нео-либералната система започна да се пропуква, малцина посмяха бързо да я изоставят. Повечето трупаха съмнения, но малко от тях имаха куража да я критикуват на висок глас и с ясни алтернативни идеи. Когато кризата й стана прекалено очевидна и вълните от недоволство се надигнаха, всички внезапно се впуснаха в сегашния нео-либерален хейт.

Разместванията в рамките на либерализма дълго време не бяха широко коментирани и мнозина приемаха нео-либералния завой като най-естественото и логично нещо, което можеше да се случи с него. На практика обаче либералите се отдалечиха от някои свои исторически маркери и постепенно унифицираха собственото си идеологическо пространство. Може би най-значимо тук е тяхното отдалечаване от ключовата роля на националната общност като среда за осъществяване на свободата и индивидуалните права. Вярно е, че либерализмът има реален кодиран универсализъм, който може да маргинализира националните държави, но през последните десетилетия тази динамика бе целенасочено улеснена и развита от нео-либералите. Планирано или не, те реално ускориха деконструирането на нациите, националната държава и различни колективни идентичности. Нещо повече, те не просто поддържаха по-малката държава, но станаха радикално скептични към нейния капацитет да решава каквито и да било икономически и социални казуси. Това стана успоредно с нарастващата склонност да делегират правомощия към транс-национални организации. Така националната държава трябваше не просто да остане малка, но и да бъде лишена от много исторически правомощия и ефективност. Дълъг спор е в каква степен това стана, колко беше разумно и доколко решаваше проблемите. Факт е обаче, че тази комбинация на практика отслаби националната държава и това постепенно предизвика трудности и недоволство. Левите либерали пък се „деикономизираха“ и до голяма степен направо изоставиха икономическите дебати и завиха към културни теми и политики на идентичността. На практика в рамките на самия либерализъм, икономическите спорове изчезнаха, пазарът победи, без особени условности.

Може би най-шумните сегашни критици на нео-либерализма са консерваторите. Човек би останал с впечатление, че те са най-отколешните и остри опоненти, чийто час най-накрая е дошъл след десетилетия на идейни спорове и конфликти. Това обаче не е така. И консерваторите направиха ясни и съществени маневри по посока на оформящия се нео-либерален консенсус, независимо от нежеланието им да си спомнят за тях. Приеха като чиста монета десекуларизацията на западния свят, постепенното отмиране на религиозни вярвания, практика и етика. Това беше направено с възприятието за унисон с времето, за присъединяване към нещо неизбежно и неизискващо особени дискусии. Консервативната общност прие и прехода от религиозност към духовност, който много повече импонира на ерата на индивидуалните права и гъвкавите групови и личностни морални системи. Без особена съпротива бе прието и изместването на фокуса върху индивидуалната свобода за сметка на състоянието и бъдещето на националната общност, култура и държава. Не е много учудващо, че това в крайна сметка предизвика обратна реакция. Станахме свидетели и на отказ от консерватизма тип one-nation, който съдържа в себе си социална и икономическа програма за подкрепа на по-бедните и слабите като важна опора в живота и бъдещето на националната общност. Игнорирано бе влиянието на нео-либералния модел върху обществената кохезия, а удържането на неравенството така и не бе превърнато в съществен политически въпрос. Консервативната грижа за синхронизираното развитие на отделните обществени групи в рамките на нацията също мина на заден план. Широката консервативна общност дълго време беше не просто в унисон с доминиращия нео-либерален консенсус, но и често го защитаваше при атаки отляво.

През 90-те години на миналия век и европейската социалдемокрация постигна своя мир с нео-либерализма. След десетилетия на остри идеологически критики, социалисти и социалдемократи също изместиха свои ключови позиции към оформящия се консенсус. Различните партии в Европа направиха това по различни време и с различни акценти, но „третият път“ на британските лейбъристи ще остане знаковия компромис с глобалния либерален ред. Той може да бъде видян на няколко нива. Левите изместиха политическия си фокус от класите и го насочиха към множащите се социални групи и индивидите и окончателно се отказаха от национализации във фундаментален отказ да се постига икономическа и социална промяна през мощна държавна интервенция. Престанаха да гледат на глобалните пазари като капиталистическа конспирация и започнаха да търсят политики за омекотяване на техните по-негативни ефекти. Приеха, че икономическият растеж на пазарните икономики е ключовото условие за социални подобрения. Спряха да гледат на различните типове интеграция като укрепване на капиталистическия ред и дори започнаха активно да моделират европейската политика в социална посока, но през транс-национални механизми. Съгласиха се с „пазарната интеграция“ на индивидите, при която не преразпределението, а успешното включване в пазарния ред ще гарантира постигането на амбициозни социални цели. Постепенно приеха по-малката държава и се отказаха от нея като основен инструмент за промяна. Приеха пазарното и се пренасочиха към културното, оттам и фокусът към непрестанно множащите се групови идентичности и тяхната защита.

Тази политическа история на нео-либерализма е достатъчно известна и не е особено трудна за проследяване през последните десетилетия. Различните привърженици на отиващия си консенсус се присъединиха в различни моменти, някои по неизбежност, други след автентични и сложни дебати, трети от страх да не изпаднат от „политическата лодка“. Тази консенсус изглеждаше непоклатим, независимо, че в ъглите на политическите системи все още имаше немалко противници, които защитаваха позициите си противно на доминиращото съгласие. Това обаче е вече забравено, сега всички са анти-либерали. Най-неприятно е настояването им, че това всъщност винаги е било така, разчитайки на колективната амнезия. Подобно паническо позициониране не е изненада на фона на множеството проблеми, с които западните общества имат да се справят. Никой не иска да бъде видян като отговорен за тях. Сегашният проблем обаче е в това, че чуваме основно анти-либерален хейт и много малко реалистични идеи за пътя напред. И тази комбинация със сигурност не е рецепта за дългосрочен политически успех.

Гузният нео-либерален хейт

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top