Статии

Да слезеш от колелото на живота

Стажантска програма

 На 7-ми юни на входа на парк “Кайлъка” в Плевен жителите на града намират обесил се мъж. Два дни по-късно в София се самоубива друг мъж, скачайки от жилищна сграда в ж. к. “Толстой”. На следващия ден в Дупница трети отнема живота си чрез обесване, а на 20-ти юни от десетия етаж на УМБАЛ “Пловдив” скача и загива четвърти мъж в рамките на 13 дни.

“Средно по двама българи на ден отнемат живота си” – това констатира “Eвростат” през изминалата година. Тези разтърсващи факти и новините за самоубийства обаче са просто статистика, докато не загубим близък, който е взел крайното, съдбоносно, зловещо решение. Тогава се сблъскваме не само със смъртта, но и с вината. И се питаме къде сме сбъркали. Ако бяхме говорили повече, ако се бяхме вслушвали, ако не подценявахме ситуацията… И така трагедията се превръща във въпроси към самите нас.

Къде бъркаме наистина? Защо толкова много хора не само в България, но и по света решават да сложат край на живота си? Смелост ли е това или глупост? Грях или просто избор? Изглежда, че еднозначен отговор няма – психолозите твърдят, че се дължи на депресия, породена от проблеми от различно естество. Църквата смята, че това е грях, извършван от неверниците. И едното, и другото имат своите обяснения и логика. И всъщност си мисля, че произтичат от едно и също нещо. Една съставка на живота, която често забравяме да прибавим, когато търсим смисъла му.

Благодарността трябва да ни съпътства сутрин, когато отворим очите си за новия ден и с нея трябва да заспиваме вечер. Защо ли? Защото сме живи. И това е смисълът.

Житейският път не е разходка за никого. Той е стръмно изкачване с много пропасти и върхове, но и с много красиви гледки. Не за гледките обаче трябва да сме благодарни, а за това, че изобщо можем да вървим по този път и да му се любуваме, въпреки всички трудности, които изисква от нас да преодолеем.

И все пак много от тях изглеждат непреодолими. Отчаянието надделява, липсата на избор смачква психиката. Безнадеждността първо се прокрадва на пръсти, а после се сгромолясва върху ни. И навярно точно тогава правим избора – дали да се предадем и откажем от всичко, слагайки край на живота си, или да си кажем, че нищо не трае вечно и да бъдем благодарни, че имаме това всичко, колкото и грозно и окаяно да ни се струва в момента.

Така си мислих преди. За мен самоубийството беше избор между доброто и лошото, между живота и смъртта, между смелостта да преодолееш трудностите и глупостта да отнемеш собствените си шансове да го направиш. Докато не загубих близък по този начин и не се сблъсках с вината. Тогава разбрах, че първопричините обикновено са едни и същи и няма особен смисъл да ги разискваме. Има смисъл обаче да се запитаме къде бъркаме, кое изпускаме и всъщност можем ли изобщо да направим нещо, ако човекът го е решил, независимо колко близък ни е.

Уви, не можем. Знаете ли кое е общото между четирите случая на самоубийства в последния месец? Че близките на тези хора не са забелязали никакви признаци за обмисляне на такова решение, а какво остава за реализирането му. Хората са в шок и не знаят какво са направили грешно, за да се стигне дотук. И истината е, че никой не знае. И едва ли някой е можел изобщо да направи нещо. И да бяхме говорили, и да се бяхме вслушвали, и да не бяхме подценявали ситуацията решилият да отнеме живота си в повечето случаи ще го направи, независимо от нашите опити за подкрепа или каквато и да било помощ. И от това боли най-много.

Помислете за стотиците известни личности, отнели живота си през годините. Ърнест Хемингуей, Кърт Кобейн, Робин Уилямс… Стана ясно, че в момента бившият барабанист на ”Guns N’ Roses” е в болница също вследствие на опит за самоубийство. Списъкът е зловещо дълъг. Да не говорим, че има и изключително много неуспешни опити. Тези са извършени от хора, привидно имащи всичко, радващи се на обичта и уважението на хиляди. Славата навярно е нелеко бреме, но ми се струва твърде повърхностно и дори обидно да мислим, че тя е основният виновник. Освен това, тези известни личности са били обгрижвани и от специално наети за това лица, не само от техните близки роднини и приятели. И в повечето случаи отново никой не е подозирал и никой не е могъл да предотврати самоубийството.

Егото не ни позволява да приемем, че не можем да контролираме животи, колкото и да ни се иска и колкото и добри да са намеренията ни. Можем обаче да направим друго. Можем да показваме на хората около нас, че животът има трудности за всекиго, но има и своите красиви страни. Можем по-често да се събуждаме с благодарност за това, че изобщо сме се събудили и след това, че нашите близки също са се събудили. Можем да им казваме, че са обичани по-често и по-често да ги правим съпричастни на нашите радости, вместо на нашите проблеми. Можем да сме благодарни, ако в семейството ни никой не се е опитал да отнеме живота си.

Трябва да сме благодарни обаче и ако някой го е направил. Защо ли? Това е както когато се учиш да караш колело например – благодарен си, когато паднеш, защото вече ще се стараеш да не допускаш същата грешка – да не губиш баланса, да внимаваш повече…

Дядо ме научи да карам велосипед. И дядо отне живота си. Четирите самоубийства в Плевен, София, Дупница и Пловдив разтърсиха цяла България. Това на дядо ми разтърси целия ми свят. Прекарах часове да мисля кое, как и защо направих или не направих. Близките ми също. Не помогна. Мъката и вината си останаха все толкова непреодолими, а опитите да си припомним някакви знаци – безуспешни.

Мигът – най-кратката единица време, която мога да си представя. Всичко се свежда до един миг. Миг, съдържащ най-огромното, най-тежкото, най-непоносимото отчаяние. И тогава може би решението да отнемеш живота си не изглежда нито като депресия, нито като грях, нито като нещо зловещо. Навярно изглежда просто като единственото възможно решение за теб в тази кратка единица време. И нито близките ти, нито славата, нито благодарността, че изобщо имаш възможност да взимаш решения, не могат да променят това. И от това боли най-много.

Боли ни нас, живите. За самоубийците това е просто начинът болката да спре. А какъв е нашият, не зная. Но съм сигурна, че трябва да е по-различен. Със сигурност трябва да се научим да ставаме, след като паднем от колелото и да намерим начин да предотвратим следващи падания. Благодаря ти, дядо, че ме научи на това. А аз ще се постарая да науча всички около мен да са благодарни, че имат колело изобщо. И че имаха теб.

 

Да слезеш от колелото на живота

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top