Статии

Животът ни, заметен под килима

Щеше ли да се случи трагедията в Галиче, ако бяхме приели Закона за социалните услуги? Нелеп въпрос, разбира се, че щеше да се случи. Но между двете неща има взаимоотношения, които трябва да бъдат разпознавани и разказвани, след това обсъждани и прилагани, едва тогава има шанс подобни трагедии да ни отминават. Сега има Аксел в Галиче, Мартин в Сотиря, Северин в Русе, утре ще е някой друг от някъде другаде.

Призналият убийството в Галиче Аксел е на седемнайсет години. По законосъобразната терминология – непълнолетен, дете. Детето Аксел не ходи на училище, каквото обикновено правят всички деца. Детето Аксел няма родители, които да се грижат за него. Детето Аксел пребива почти до смърт преди година бездомник. Мъдрата приказка, че за да се отгледа едно дете са нужни усилията на цяло село, тук важи в някакъв извратен смисъл. За да се отгледа детето Аксел е нужно безразличието на цяло село. И безобразието на цяла държава. В безобразието влизат безхаберието, безотговорността, некадърността, мързела, имитацията на работа. Детето Аксел и престъпленията му растат на благодатна почва – няма кой да му потърси сметка, няма кой да го озапти, няма кой да направи каквото и да било и в двете посоки – нито да се погрижи за него, нито да го накаже и принуди. Когато Аксел убива, селото кипва. Селото е възмутено, но не чак толкова лицемерно, че да се прави на изненадано. Някак в себе си всеки е допускал, че ще се стигне дотук. И какво е направил, като е допускал? Нищо. Сега селото иска роднините на Аксел да бъдат насилствено изселени в друго село – там да плашат хората, там да убиват, само да не са пред очите им. Няма човек – няма проблем. Проблем има, независимо къде ще бъде местен Аксел. Ако Аксел бъде преместен в Сотиря, а Мартин в Галиче, проблемът остава точно същият. Ако бъдат разместени в села, където по една случайност все още няма някой като тях, проблемът се разраства.

Новият Закон за социалните услуги беше една от възможностите да се работи по премахването на този проблем. Какво си говорихме, докато беше времето за обсъждането на закона? За занемарените деца, като Аксел които се превръщат в убийци? За изоставените деца с увреждания, които държавата сега допълнително наказва като че ли са виновни и излишни? За самотните хора в селата? За оскъдицата в социалните домове? Не! За нищо такова не си говорихме. Вместо това слушахме крясъци за това колко са застрашени българските деца откъм Норвегия. И как този закон ще ни отнеме децата. Чухме на официално обсъждане дори реплика, след която човек се чуди как не се отварят небесата и оттам не тряска една гръмотевица, репликата гласеше, че майките на децата с увреждания са виновни за уврежданията, защото не се грижат за децата си. Църквата, обикновено дремеща по всички въпроси, които си задават хората, също нададе вик срещу призрачната опасност над православното семейство. Лъжи, измислици, въображаеми сюжети и най-обикновен балкански инат съпровождаха обсъждането на новия закон.

Какво направи през това време вносителят на закона, за да го защити? Преди това – да го обясни. Нищо, нищо не направи. Това бе и една от причините да си отиде социалният министър, а новият да бъде избран с приоритетно качество добър комуникатор. И какво първо направи новият социален министър? Направи си снимка със Светия синод. И отложи закона. Заради общественото напрежение около него. Така Законът за социалните услуги беше заметен под килима като всяка реформа, от която се нуждаем. Просто защото така е по-лесно – няма да се работи, ще се удължи спокойствието на правителството, а останалото ще си бъде както си е било. Няма да има кой да прати Аксел на училище, да го прибере в интернат, да го наблюдава като получил условна присъда след пребиването на клошаря, няма да има кой да го спре. Същият проблем стоеше и при Мартин, убиеца от село Сотиря, който наскоро беше излязъл от затвора. Всеки по веригата не си е свършил работата, всеки е останал безучастен. Дори и да имаме закон за социалните услуги, нещата няма да се променят, докато не се промени мисленето ни, докато не разберем, че българските деца са застрашени от българското безразличие, а не от някакъв съчинен норвежки интерес.

Подобно е взаимоотношението на взривения във Варна жилищен блок с друг подпъхнат под килима опит за реформа, каквато е Истанбулската конвенция. Безкрайно далеч съм от мисълта, че ако България беше ратифицирала Истанбулската конвенция, оня бивш полицай от Варна нямаше да взриви апартамента си и така да взриви живота на десетки семейства. Но и тук схемата е същата, като описаната по-горе. Двадесет години една жена е жертва на домашно насилие. Двадесет години съседите знаят за случващото се, но мълчат. Самата жертва на домашното насилие избягвала да говори за това от чувство за срам. В България не е срамно мъж да бие жена си, срамно е другите да знаят, че я бие. Също така не е срамно комшиите да клюкарят какво се чува иззад стените, срамно е да се уведомяват институции за това. Една нощ обаче стените падат от взрив – и в метафоричния, и в буквалния смисъл. Двама са убити, неколцина ранени, десетки останали в най-студения месец без дом.

Истанбулската конвенция беше документ, който отчасти можеше да реши проблема с домашното насилие и последствията от него. Не с ратифицирането й, не с магическа пръчка от днес за утре, а с промяна на мисленето. Само че мисленето у нас се сведе до това да се измисли на думата джендър несъществуващо значение. От самотен крясък на един евангелски проповедник на държавна служба безумието се превърна в масова истерия. Вместо да си признаем, че у нас има домашно насилие и да търсим начини за справяне с него, в главите ни се загнездиха призраци, върколаци и караконджули, каквито конвенцията изобщо не предвижда. Конвенцията щеше да задължи държавата да изгражда и поддържа достатъчно кризисни центрове за приютяването на подложени на насилие жени, щеше да криминализира преследването на жени (помним жена, която беше застреляна, след като четири пъти се е оплаквала на полицията, че бившият й мъж я преследва, но беше получавала отговор, че това не е престъпление.) Какво направиха онези, които бяха подписали конвенцията и бяха наясно с истинското й съдържание. В името на общественото спокойствие (разбирай – за да угодят на общественото невежество) заметоха конвенцията под килима. Няма да обсъждаме домашното насилие, ще се срамуваме да признаваме, че сме жертви, ще крием, ще се правим, че всичко е наред. И след това много ще се учудим ако един ден проблемът се взриви. Защото това правят проблемите, когато не се решават – взривяват се.

Животът ни, заметен под килима

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top