Статии

Заложници у дома

“Редута.бг” започна рубриката “Живот в инвалидна количка”, в която ще разгледаме как стоят нещата с достъпността на градската среда в някои от големите ни градове. Първят текст беше за Сливен, вторият – за Стара загора. 

Голямата политика се състои от малки неща. А малките за едни хора неща са много големи за други хора. Вие може и да не забелязвате, че тротоарът е висок, но за хората в инвалидни колички той е не просто висок и недостъпен, а бариера пред възможността да се движат, да общуват, да отидат до важните за тях места. Бариера пред живота. В следващите месеци в „Редута“ под рубриката „Живот в инвалидна количка“ ще публикуваме серия от кореспонденции от различни градове в страната за достъпа до градска среда. Тази идея е вдъхновена и финансирана от фондация „Communitas“ с убеждението, че политиката няма как да е добра, ако не е добра към имащите най-голяма нужда от внимание.

……………………

Когато си здрав, не забелязваш тротоарите. Височината им, дупките, тук изпъкнало, там вдлъбнато – свикнал си. Но ако ти се наложи да седнеш в инвалидна количка, се сдобиваш с ново сетиво. То отчита неравностите. И виждаш града по нов начин. Помолих журналистката от телевизия „Загора“ Велизара Цонева да разкаже, защото го е преживяла.

„От петнайсет години се занимавам с темата как инвалидите се придвижват в живота. Те са си като нас, не са различни. Имам приятели, които цял живот се борят със стигмата и някакси преживяват. Имах и близка, почина милата. Тя никога не посмя да се движи с инвалидна количка. Стоеше си като затворник вкъщи.

Един ден/ винаги идва един ден/ на мен ми се случи.

Не беше нещо супер сериозно – дискова херния. Но така ме скова, че седнах в количката. Опитах се да изляза. Много сила се изисква. Първо да излезеш от блока /молиш съседите/, после да подкараш количката. Аз живея в централната част на Стара Загора. Излязох. Тротоарите по бул.  „Методий Кусев” са сравнително добре пригодени, дори за евтини колички като моята. Трябваше да стигна до Горната гъба, както е известно мястото в Стара Загора. Пак приятел ми помогна. Надолу беше приемливо, въпреки врътките по тротоарите. Стигнах до Операта. От там лесно. После до Театъра. Но голям зор, защото тротоарите само привидно са “пригодени”. Да мине пред комисия. Уважавам усилията на проектантите и архитектите. Аз едва стигнах до Горната гъба. После…после дойде мъжът ми да си ме тика до нас. Повече не посмях да изляза за тези две седмици. След като проходих отново, видях с други очи архитектурната среда. Около сградата на Общината са я пригодили, цялата главна улица също е добре решена и достъпна. Въпросът е как да стигнеш до там? Имам приятелка с проблем в придвижването, която си събираше пари, за да си купи моторна количка. Всеки с проблем не може. Аз за две седмици бях навън веднъж. Вече разказах защо. Архитектурната среда не е приятел на инвалидите.“

След като водих много разговори по темата стигнах до същия извод, до който беше стигнала Велизара само след една разходка с инвалидна количка: В центъра на Стара Загора не е невъзможно да се придвижиш, почти всички важни институции са достъпни (изключения прави сградата на пощата), проблемът е как да излезеш/слезеш от дома си и как да стигнеш до центъра. Този проблем е толкова съществен, че е разделил хората в инвалидни колички на две големи групи. Едната от тях са хората с увреждания, които живеят в домовете си в големите жилищни блокове, чиито входове и стълбища са непреодолими и за най-усъвършенстваните колички. Те живеят извън статистиката, извън живота на града. Заложници на наследено и днешно строителство, в което никой не е сложил в сметките нито техните увреждания, нито правата им на граждани.

Другата група живее в институция. Нарича се Дом за възрастни с двигателни проблеми. В Стара Загора го наричат Дом на инвалида и се гордеят с него, той е най-големият на Балканския полуостров, каза всеки, който го спомена. В него живеят 210 души от цялата страна, 90 процента от тях са на инвалидни колички и в сградата са създадени всички удобства за тяхното придвижване. А извън сградата излизат ли? Да, редовно. Те имат привилегията домът да разполага с два микробуса, които на час и половина тръгват от дома, който се намира в края на града, към центъра. А в центъра, казахме, е сравнително лесно. Прикован към дома си в жилищен блок човек на инвалидна количка също може да си поръча превозване до лекар със споменатия микробус, но само ако успее да се вреди сред многото нуждаещи.

Това е формулата в Стара Загора – излиза, че за да се реши проблема с достъпа до градска среда, хората в инвалидна количка трябва да се съберат накуп в институция. И тази институция да се свърже транспортно с центъра на града, който е наскоро ремонтиран и сравнително пригоден.

И това е начин. Но повод за гордост би било, ако затворените в своите апартаменти инвалиди също имаха възможност да излязат навън. И да отидат – къде? – в Клуба на инвалида, например, за да се срещнат с приятели, да обменят приказка, да участват в събитие. Клубът на инвалида на улица „Цар Борис“ е затворен. Почти винаги, оказва се. И да е отворен, не би побрал повече от четирима-петима, толкова е малък, не е подходящ за клубен живот. Дайте ни по-голям клуб, молят от общинската организация на хората с увреждания. Покажете дейност и ще ви дадем, отговарят от общината. А къде да покажем, питат от организацията. В този омагьосан кръг се въртят от години. Ама и ние сме си виновни, казаха от организацията на хората с увреждания – ето, около 10 000 души сме с ТЕЛК в общината, а сме се пръснали в безброй организации, само дето няма дружество на хората с увреждане на левия крак и дружество на хора с увреждане на десния крак, ако бяхме обединени в голямо и силни дружество, щеше да се чува думата ни. А сега някои наистина нуждаещи се хора в инвалидни колички, които не излизат от апартаментите си на високите етажи, дори не членуват в никое дружество – защо да го правят след като са заложници вкъщи?

Заварвам председателката на общинската организация на хората с увреждания Пепа Михалева да урежда документацията на една нуждаеща се от ремонт електрическа инвалидна количка. Попълва документи, че са нужни нови лагери и гуми. След тях от магазина трябва да дадат на притежателката на количката проформа фактура, която трябва да се върне в организацията. След месец ще бъде направена индивидуална оценка. И още месец по-късно ще дойде заповедта за нужния ремонт. Три месеца чакане и много, много документи за попълване. Така е според новия Закон за хората с увреждания, който влезе в началото на тази година и трябваше да улесни живота им, но усложни процедурите. По стария закон това някак успяваше да се свърши за две-три седмици. С количка с разбити гуми все някак може да се изкара три месеца в чакане, но ето че следващата заявка е за тоалетен стол. По норматив един тоалетен стол трябва да издържи пет години, но не издържа. И отново три месеца чакане за нещо, което е нужно всеки ден.

Пепа Михалева си мечтае да се промени мисленето на хората. Да не вижда например джипове, паркирани точно върху скосената част на тротоарите. Да се отчете, че бройката на хората с увреждания се увеличава и местата за паркиране на инвалиди не стигат, макар да е изпълнена квотата за проценти. Да има доброволци, които да помагат. Не всичко зависи от пари, казва Пепа Михалева, която най-много от всичко мрази думата „кяр“, не всичко се свежда до пари .

 

 

Заложници у дома

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top