Статии

Имало едно време България в ЕС……

Амнезията е национален спорт в България и често изпадаме в ситуации, в които сякаш колективната памет внезапно изчезва. Понякога това е защото не знаем как да институционализираме миналото, понякога просто не можем да разпознаем неговата важност, понякога сме просто безхаберни. Може би затова когато погледнем назад виждаме главно бели петна и митове. Именно по тази причина, примери за обратното правят впечатление и заслужават публичност. Наскоро Дипломатическият институт към МВнР приключи съвместен проект със Софийския университет, свързан с преговорите на България за присъединяване към ЕС. Създаден бе „национален архив от спомени“ за този процес, който представлява 40 интервюта с хора, имали важно участие в него и вече достъпен на сайта на института за всички, проявяващи интерес. Подобно усилие е изключение и полезно. За някои е може би безсмислено, защото възприемат случилото се просто като административно упражнение без особена сложност, при това по въпрос на национално съгласие. Анализът на интервютата дава доста по-нюансиран поглед и ни помага да мислим колективно за ключов политически и управленски процес от най-съвременната ни история. Иронично е обаче, че това начинание се случва във времена на задълбочаващо се проблематизиране на европейското ни членство.

Исторически погледнато, този период е наистина забележителен в българската политика и управление. Присъединяването е мащабно и дългосрочно усилие, което се простира отвъд конкретно правителство, министри, административни промени и социални турбуленции. То изискваше организация и дисциплина, много отвъд обичайния времеви хоризонт и способност, генерира безпрецедентно ниво на координация и сътрудничество между много държавни институции с постепенно нарастващо влияние и на неправителствения и бизнес сектори. Самото усилие имаше интегритет, повечето участници в него имаха поведение, отговарящо на неговата важност и историческа значимост. Чувството за изпълнен дълг и дълбока емоция неслучайно доминират в разказите на повечето участници в многогодишното усилие. Добре е по-голяма част от българското общество да познава в повече дълбочина случилото се и публикувания архив дава тази възможност. Отново за съжаление, тази картина все по-остро контрастира със сегашното състояние на политическата и управленската системи. Загубата на обща посока, отказите от формулиране и прилагане на системни политики, разбиването на административния корпус на министерства и други държавни структури, неспособността страната да бъде позиционирана като субект на европейската политика са само някои от актуалните провали. Техният контраст с началото на присъединителния процес е политически болезнен и поучителен.

В същото време, трябва да има яснота и по очевидните ограничения на различни аспекти от тези първи години на европеизация, тяхната идеализация също няма да донесе особени ползи. Всъщност, преговорите с ЕС бяха най-бързия и безболезнен начин да структурираме по-дългосрочен дневен ред в страната в ситуация на кризисно управление след поредната имплозия, причинена от бившата комунистическа партия. Периодът между 1997 и 1999 година бяха ключови в това отношение, независимо че правителството на ОДС бе сред кабинетите с най-ясен идеен профил и управленска грамотност. На практика, преговорните глави функционираха като разграфени секторни полета за национално управление. Те създаваха правни и институционални координатни системи в секторните политики, въвеждаха и тласкаха към определени практики, начини на правене на нещата, очаквания. По този начин се сдобихме с управленски гръбнак, който гарантираше посока на развитие, предвидимост и функционираше като застрахователна полица срещу прекалено слаби, объркани и корумпирани правителства. Но тази формула на мащабен policy-taking трудно можеше да надскочи себе си, тя беше добра в приемането на нормите и едва донякъде в тяхното налагане и прилагане. Бързо стана ясно, че тя не може да бъде единствения и дори водещ двигател на по-мащабната модернизация на страната.

Постепенно с годините стана очевидно, че правните норми, заплахите от санкции и различните форми на conditionality не могат да бъдат ключовите инструменти за моделиране на социалната ни реалност и неслучайно те постепенно започнаха да губят влиянието си. За подобна промяна се изискват цяла поредица от други условия, които не са особено налични в българския контекст: местни политически елити с модернизиращи желания и умения, подходяща гражданска култура, добре структурирани организирани интереси с дългосрочен ангажимент към европеизацията на страната и други. В тяхното отсъствие, българското членство се провали напълно в прехода от taker към maker на политика и политики, във фундаменталната трансформация отвъд правното битие на институции и практики, позволи постепенно разхлабване и на остатъчния модернизиращ потенциал на сегашното статукво. Затова и имаме пред себе си институционални черупки, които обаче само наподобяват европейска култура и функционалност. Например, имаме комисия за защита на конкуренцията, но нейните решения вече предизвикват единствено отчаяни и безпомощни усмивки. Местните елити вече знаят как да неутрализират европейския натиск за промяна, колкото и отслабен да е той, и успешно имитират съвместимост с ЕС и блокират дълбочинна промяна. В по-общ план, можем да кажем, всичко това е по-добре от нищо, но не е нищо особено.

Постепенното изчезване на Европа от полезрението и езика на политиците с основание предизвиква въпроса на какво всъщност се крепи продължаващото ни членство. Скорошно социологическо допитване дори откри, че при референдум за оставане в организацията съотношението би било едва две към едно в полза на статуквото. Извън радара на заспалото внимание на общество и анализатори, негативизмът към съюза непрестанно нараства, а за ЕС публично се говорят единствено негативни неща. Списъкът ви е познат: имигранти, бежанци, „гейропа“, двойни стандарти при храни, транспорт и т.н. Парламентът е пълен с про-руски партии, а БСП напълно захвърли про-европейските си претенции от времената на принудителна социал-демократизация. ГЕРБ крепи про-европейския си облик, защото това й е важно електорално предимство пред бившите комунисти и защото управлението й зависи от щедрите еврофондове. Независимо от това и тя вече не обелва и една добра дума за съюза, а прави обратното при всяка възможност. Про-европейската висша администрация донякъде продължава да крепи на ежедневно ниво членството, но без каквато и да била подкрепа и посока от политиците.  Лъжем се, ако си мислим, че това не се забелязва сред нашите партньори. Преди няколко месеца изследване показа, че България е на последно място като желан коалиционен съюзник вътре в съюза. Това надали е защото ни недолюбват. Просто сме им ясни.

Контрастът на всичко това с годините на преговори и начална интеграция е стряскащ. Гореописаното не означава, че страната утре или вдругиден ще напусне ЕС. Не това е мерната единица на случващото се, макар на моменти човек да има чувството, че единствено традиционното политическо шубе спира много български политици да сложат и този вариант на масата. Нещо повече, ако пълзящото разклащане на подкрепата за евро членството продължи, можем един ден да осъмнем и с тази безумна идея.

Имало едно време България в ЕС……

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top