Статии

Как е в Холандия

Как е в България знаем всички, включително и ние, правите и здравите, за които ходенето с препятствия по тротоарите е поносимо изпитание. Как е за хората в инвалидни колички само можем да си представяме, като гледаме нескосените тротоари, недостъпните стълбища и подминаващите автобуси. Нашата проверка в Сливен, Стара Загора, Ямбол и Варна показа сходни проблеми. Те започват още от жилището, малкия асансьор, липсата на рампи пред входовете на жилищата. Продължават по улиците, съпровождат хората в инвалидни колички в учрежденията, културните институти, магазините, банките, заведенията. Да живееш в инвалидна количка в България означава да си пленник на много безразличие, некадърност, безотговорност.

Красимира Обретенова е живяла и чувствала всичко това по най-болезнения начин – през детето си. Не тя, дъщеря й живее в инвалидна количка – така всяка архитектурна недомислица не е просто обективен проблем, а болка в сърцето и обида за ума. Към всичко това се прибавя отношението на едно сляпо общество и студено чиновничество. Красимира Обретенова е човек на думите и римите, но и човек с твърда позиция. Тя беше едно от лицата на протеста на майките. Посветила се е изцяло на правата на децата с увреждания, бореше се по всички възможни начини всеки ден. До април 2018 година – тогава реши, че борбата тук може да отнеме цял един живот, а резултати не се виждат и реши да замине с детето си за Холандия. Станахме свидетели на заминаването й по парадоксална причина – премиерът Бойко Борисов съобщи, че е гледал репортаж за тяхното заминаване и това го разплакало. Не са нужни сълзи, отсече тогава Красимира, а извинение. Извинение нямаше.

От година и половина Красимира и дъщеря й живеят в Холандия. Тя продължава да е все така активна по темата макар и отдалеч. За абсурдните протести против закона за социалните услуги и мекушавото и угаждаческо поведение на тези, от които зависи законът да бъде приет, тези дни написа: „Дъщеря ми беше живи мощи преди да напусна България. Около 24 кг на 16г. Сега е на 17 и половина и е 36 кг. В дневен център за младежи е. В групата й са 13 клиенти – така ги наричат, обгрижват ги четирима души с квалифицирана помощ от допълнителни специалисти.“ Това е смисълът на социалните услуги, останалото е смешен плач и невежествен страх. Помолих Красимира Обретенова да разкаже за читателите на „Редута“ как се живее с дете в инвалидна количка в Холандия. Ето нейния разказ:

„Знаех много за условията на живот на хората с увреждания в Холандия преди да заживея тук. И като един Тома неверни все се съмнявах, все се съмнявах, че не е възможно всичко да е чак пък толкова идеално, но се оказа, че е. Социалната система за хора с увреждания в Холандия е създавана 50 или 100 години, различни са твърденията на запознати с този процес. Това, което аз осъзнах след няколко месеца живот тук е, че тази система е направена не просто за хората с увреждания като някакъв абстрактен субект, а от граждани за самите граждани, да живеят човешки, когато и ако изпаднат в увреждане или тежко заболяване. Като се започне от електронната администрация. Това, което все още ме изумява тук е, че не се налага да обикалям институции и да разнасям документи. Всичко се случва по телефон или имейл.

Има три вида таксиметров транспорт с адаптирани микробуси за различни разстояния. Ползването им е абонаментно, финансирането на транспорта е от здравната осигуровка, транспортните фирми работят с договор с общината за тази услуга. Клиентът доплаща някаква пренебрежимо малка сума. Здравната осигуровка ми пое транспортните разходи дори при преместването на багажа ми от Хага в Лайден. Касовата си бележка от таксито, което превози багажа ми, изпратих със снимка по телефона си в здравното осигуряване. Дни по-късно получих 80 процента от сумата. Всяка институция е задължително достъпна – или с асансьор, или с обслужване на достъпно място.

Железниците, ооо железниците… Мисля, че спокойно мога да живея с дъщеря си в холандски влак. Един час преди пътуване се заявява ползването на мобилна рампа. Когато стигнеш до точката на пристигане, те чака екип с мобилна рампа, хората те питат всичко наред ли е, имаме ли нужда от допълнителна помощ. Интегрираният достъпен транспорт не изисква огромни инвестиции, иска организиране и адаптиране от хуманно мислещи хора. От хора, които мислят за другите и го правят така, все едно го правят за себе си, за своето дете, за свой близък. В Холандия има система за предоставяне на абсолютно адаптирани за хора с увреждания жилища. Напоследък този жилищен фонд се оказва недостатъчен поради много причини. От познати, които са наясно с този аспект на социалната политика тук знам, че при издаване на разрешително за строеж на жилищна сграда, общината изисква определен брой социални жилища. Ми не е трудно да се направи и в България, не е майките на деца с увреждания да не сме го предлагали години наред. И разбира се помощните средства на хората с двигателни проблеми се осигуряват пак чрез здравната осигуровка, адаптирани според нуждите инвалидни колички, професионално консултирани – това, което е огромният проблем в България и моя лична битка, включително със съдебно дело. И това е проблем, който в България прахосва, пропилява страшно много пари – както на бюджета, така и на човека с увреждане и на обществото. В България една евтина или неподходяща количка може да те доосакати, да те измъчи. Ние, майките в България, можем да напишем кървав алманах как се придвижваме из недостъпни поликлиники, социални дирекции, мъкнем дете и количка по стълбища на метро, канцеларии, училища, жилищни блокове… Мисля, че когато се излекуваме от социализма в главите си, че те, хората с увреждания не са като нас и трябва да бъдат някъде заврени като ненужност, или да мислим за себе си по този начин, че сме ненужни и излишни, защото сме с увреждане, тогава ще имаме и институции, които ще правят нещата за хората с увреждания хуманно, като за себе без да са с увреждания.“

Ако инвалидната количка, която виждате на снимката, ви се стори по-различна от всички, които сте виждали, то е защото тя е създадена точно за тялото на дъщерята на Красимира. Оказва се, че някъде там това е възможно.

………………………

“Редута.бг” започна рубриката “Живот в инвалидна количка”, в която ще разгледаме как стоят нещата с достъпността на градската среда в някои от големите ни градове. Вече ви разказахме за Сливен и Стара Загора, и Варна, сега и за Ямбол.

Тази идея е вдъхновена и финансирана от фондация „Communitas“ с убеждението, че политиката няма как да е добра, ако не е добра към имащите най-голяма нужда от внимание.

Как е в Холандия

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top