Статии

Кога Мутафчийски стана и кога не стана

Как ми се искаше генерал Мутафчийски да стане и демонстративно да напусне! Виках си наум стани, човеко, стани и си тръгни, покажи на всички какво е достойнство, не непременно генералско или мъжко, просто човешко достойнство покажи, тъкмо то е най-дефицитното в нашата страна!

Два месеца генерал Мутафчийски заставаше в осем сутринта на нещо, което наричат брифинг, но то е прекалено дълго, за да е брифинг. Да рече човек, че е пресконференция? И пресконференция не е. Това си е някаква напълно непозната постановка, в която журналистите – тези уж гласове на безгласните, тези уж кучета на обществения интерес, бяха без лица. На екрана в едър план беше само властта. При това власт, облечена в униформа. Научихме се да разпознаваме безличните (в смисъл, че не им показваха лицата) журналисти по степента на безличието на въпросите. Някаква абсурдна пиеска се играе всяка сутрин от всеки телевизионен екран – едни гласове питат и едно лице, олицетворение на силата и властта отговаря. Отговаря добре. Понякога не отговаря изобщо. Друг път пък се прави, че никога не е чувал за това, което го питат. Отговаря остроумно. Иронично. Хапливо. Сценарият е направен така, че какъв е въпросът почти няма значение – отговорът трябва да е онази театрална реплика, на която публиката се очаква да ръкопляска.

В това отношение журналистиката изцяло улесни постановката на тази пиеска. Редакциите вече са малки, в част от тях няма здравен ресор, с който да се занимава един-единствен и здравно просветен журналист. Старите кучета не обичат да ходят по пресконференции. Това е работа за младоци, те могат да тичат, да чакат, да осъмват, да замръкват. Такива ветерани като Ива Николова, която в 23 часа вечерта е задала последна въпрос на поредния извънреден брифинг и в 8 сутринта първа задава въпрос на поредния редовен, са рядкост. Само Илияна Беновска може да й съперничи по гласово присъствие в телевизионен ефир от зори до мрак. Така ролята на генерал Мутафчийски беше програмирана и обречена на успех. Шоуто си беше негово.

И ето че вчера в социалните мрежи се появи интервю – този път жанрът е ясен и той е точно интервю – на Миролюба Бенатова с генерал Мутафчийски. И макар веднага с появата на интервюто народът пак да се цепна на две, аз няма да се присъединя към нито една от двете групи. Само се чудя как толкова народ има мнение за едно интервю, с какво самочувствие коментира въпросите на Бенатова и отговорите на Мутафчийски, с каква експертност раздава присъди и оценки, като че ли става дума комшийски разговор, а не за един от най-трудните журналистически жанрове. Точно така, един от най-трудните. Затова и най-добрите образци в професията се знаят, цитират се, изучават се, а за някои от тях са направени и филми. Тук обаче никой не се притесни да нахока Бенатова за това, че задавала едни и същи въпроси (това е голям комплимент за Бенатова всъщност, защото с това е останал в историята на интервюта знаменитият Джеръми Паксман). Други пък охулиха генерал Мутафчийски за това, че не отговорил на въпроси, които изобщо не бяха от неговата компетентност – така се прави, когато те питат нещо, за което не си длъжен да имаш информация и да носиш отговорност. Както се вижда от тези две последни изречения, за себе си съм намерила кусури и в питащата, и в отговарящия, но нямам никакво намерение да ги споделя. Защото ако го направя във фейсбук, да речем, ще се наложи цял ден да си дращим наддумвания с хора, които не са виждали учебник по журналистика, което ще е обида за моите прочетени купища учебници по журналистически жанрове.

А и не ми е думата точно тук за качеството на интервюто. А за неговия злощастен край, в който генерал Мутафчийски внезапно стана, ядосано откопча микрофона от дрехата си, подаде го и ядовито се изниза през вратата, като преди това изстреля една прогноза, срамът за която ще го преследва дълго.

И сега се връщам към началото на този текст. Как ми се искаше генерал Мутафчийски да стане и демонстративно да напусне! Виках си наум стани, човеко, стани и си тръгни, покажи на всички какво е достойнство, не непременно генералско или мъжко, просто човешко достойнство покажи, тъкмо то е най-дефицитното в нашата страна!

Да, точно така си казвах и стисках палци генералът да стане и да напусне целия този театър, но не в интервюто с Миролюба Бенатова. А при една друга пресконференция, на която до генерала седеше Бойко Борисов. Тогава премиерът пак го бе прихванала хвалебствената охтика и раздаваше щедри хвалби насам-натам, когато в един момент каза „ето и генерал Мутафчийски, шеф на ВМА го направихме“. Моля? Кой го направи шеф на ВМА??? Не неговият професионализъм, не неговото можене, не интегритетът му на човек, военен и лекар, а Вие?

Така ми се искаше тогава генерал Мутафчийски да стане и да си тръгне. Така щеше да му отива! А и ние щяхме да се насладим на достойнство, за което душата ни гладува от години – оглежда се, чака, търси го, но него все тъй го няма. Генерал Мутафчийски не стана тогава. Той стана демонстративно и си тръгна от интервюто с Миролюба Бенатова. Оказа се, че дори за генерал е по-лесно да си тръгне от журналистически въпрос, отколкото от унижението на големеца. От вчера нашите души са още по-гладни.

 Уважаеми читатели, Ще ви бъдем много благодарни, ако ни подкрепите според възможностите си! Можете да го направите през PayPal, ePay или на банковата ни сметка:  

 

 

Подкрепа за Редута.bg BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки

 

Или на банкова сметка:
Уникредит Булбанк
IBAN: BG75UNCR70001522690558
UNCRBGSF
 
 
БЛАГОДАРИМ ВИ !

 

Кога Мутафчийски стана и кога не стана

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top