Статии

Кой притежава демокрацията

Представям си, че пиша последния си журналистически текст. Напоследък все по-често. Струваше ми се, че никога няма да стигна до този момент. Журналистиката винаги ми е изглеждала важна, нужна и естествена за обществото като дишането за човека. Не и в последно време. Не когато журналисти, пазени от армия жандармерия, озвучават предизвестеното избиране на единствения кандидат за главен прокурор, не и когато партията ГЕРБ подава в Централната избирателна комисия жалба срещу журналисти, които си вършат работата като журналисти, все повече и все по-често – не, журналистиката може би не е нужна на обществото, защото, ако беше, обществото щеше да поиска да я има, да я пази, да я цени.

Минаха важни избори, идва важен балотаж, с какви свои лични драми ни занимавате сега, чувам вече да си казват някои читатели. Важни бяха изборите наистина, толкова много ни бяха важни, колкото ни е ниска избирателната активност – точно толкова процента ни беше важно как живеем в градовете и селата, в които живеем, около 38 на сто. Вечерта на изборния ден гледах всички възможни телевизионни студия, за да видя накуп  онези глави, които гледаме в останалото време на екрана поотделно. Обясняваха какво стои зад диаграмите с изборните резултати. Гледах ги и се чудех дали са наясно как преживяват, от какво се вълнуват хората, които са били спрени на изхода на изборната секция за екзит половете. Говореха за циганския вот много компетентно, а очевидно бяха хора, които са виждали циганин само на автогара. Употребяваха сложни и дълги думи от дебели книги, всяка пета дума беше „статукво“, вметваха световни имена с лекотата, с която Бойко Борисов приписа на Чърчил мисъл за партиите, като я обърка с мисъл за демокрацията. Позоваваха се на теории, направиха геометрията на нищо, след като въведоха и нова терминология като лява десница и дясна десница, след вече утвърдените център дясно и център ляво. И гледаха артистично гневно, както е модерно сега, не колкото Слави Трифонов, но почти. И за да е по-ясно това, което говорят, онагледяваха го с ръце – така се разминавали пластовете избиратели, така се наслагвали партийните послания, така срещуположно или онака успоредно се движели вътрешнопартийните процеси. Гледах ги и в един момент с ужас осъзнах колко ние, журналистите, най-често си приличаме с тях. Това, което тези хора (не всички, но повечето от тях) правеха, беше някаква имитация на дълбоко разбиране на обществената действителност, осъществявана с претенциозна терминология и подходящата загрижена или възмутена интонация. Едни и същи лица, въртящи се в кръг теории, все по-неразбираеми формулировки за едно и също нещо, което се развива по някакви свои правила и пет пари не дава за термините.

Ето, това бих казала на моите читатели, когато правя последния си журналистически текст: не вярвайте на думите, понятията, термините в политиката. И още пет-шест обикновени неща бих им казала. Ето ги. Не очаквайте много от политиката. Колкото и обратно да е на всичко, което ви казват, в политиката няма да откриете ценни хора. Ценните хора са цялостни, завършени, наясно със себе си, те нямат нужда да се осъществяват в политиката като контролират други хора, защото ценните хора се реализират в области с видими резултати и ни най-малко нямат нужда да избиват някакви комплекси чрез власт над другите. Политиката привлича хора, които имат нужда от илюзията, че са нещо повече от самите себе си. В политиката те си лекуват раните и комплексите, бъдете сигурни, че зад всяко желание за участие в политиката стои човек с болезнени липси, които се надява да компенсира.

Наглед точните термини в политиката не значат нищо – те са еластични до всеки мащаб, до който някой се опита да ги разтегне. Нито онова време беше комунизъм, нито сегашното е демокрация, въпреки че това са етикетите, поставени на последните два обществени строя от нашия живот. Изборът на Иван Гешев беше наречен от премиера демократичен, но той не е. Демокрацията може да бъде имитирана, също както наукообразното каканижене на екрана имитира компетентност. Ако цялата жандармерия на републиката не се беше събрала под прозорците, зад които се избираше главният прокурор, имитацията щеше да е още по-съвършена. В демократичния Европейски съюз партньорите ни би трябвало да се заинтересовани как се спазва върховенството на закона, но те не са. Омръзна им да се преструват на загрижени. Освободиха ни от лицемерието, наричано мониторингов доклад. И в последния си текст бих казала за пореден път, че демокрацията е нещо, което се крепи на два стълба: независима и работеща съдебна система и независими медии. Кой контролира съдебната система? Кой притежава медиите? Ето, той е притежателят на сценария за имитация на демокрация.

Видяхме (преживяхме) два взаимно отричащи се, противоположни обществени системи и това, което разбрахме е, че голяма разлика няма. Като се махнат някои декоративни промени, положението е същото – животът ни е труден, неорганизиран и чувството за несправедливост и ощетяване е изтощаващо. Какво значение има дали то се нарича комунизъм или демокрация, ако в същността си е имитация на едното или другото? Не е гаранция строят, не е сигурността в названието на системата, всичко зависи от манталитета – това бих искала да кажа, в последния си възможен текст. Манталитетът! А шансовете той да бъде променян е само един – образование. Не е в демокрацията нашето спасение, защото тя може много лесно да бъде имитирана – в образованието е, в човека, във взаимоотношението му с другите човеци.

Истинското название на времето, в което живеем, е съвсем друго, макар и никой да не го оповестява – консумеризъм. Дилемата да имаш или да бъдеш е решена в полза на ѝмането. По това те преценяват, по това те посрещат и изпращат. По-лошото е, че и самият ти по това се преценяваш, тичаш до изнемога по пистата на състезанието със себеподобните и самочувствието ти зависи от това колко имаш ти в сравнение с тях. Закъде бързаш така човече, останал си без дъх, не се ли сещаш, че докато направиш три крачки на пистата за надбягване с другите, вече е измислен по-съвършен модел телефон от твоя, по-голям екран от на съседа, по-миниатюрен компютър от оня, който си набеляза да купиш? Този свят ти носи стоки, затрупва те със стоки, препъва те в стоки, но не ти обещава демокрация, въпреки, че това му е името. За демокрацията ще трябва да се потрудиш поне толкова колкото за стоките, но няма гаранция, че ще получиш каквото и да било насреща.

Извинете, че това не е анализ на изборите или прогноза за балотажа. Но тези неща ми изглеждат по-важни. И за какво да чакам последния си текст, за да ги напиша, като последният може да е във всеки един момент.

Кой притежава демокрацията

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top