Статии

Колективистичният консенсус

Живеем в ерата на индивидуализма. Това чуваме от десетилетия, казват ни го социолози, преразказват ни го политици и коментатори. Всичко колективистично изчезва, класите са история, нациите все по-малко палят сърцата и умовете, религиите губят последователи, хората вече дори не желаят да мислят себе си като част от социални групи. За тяхното изобретяване са нужни социолози и маркетолози, за да ни обяснят къде и с кого принадлежим. През 90-те ни обясняваха, че вече сме в „супермаркета на идентичностите“, можем да бъдем нови хора всяка седмица, месец, година. Написаха се дебели книги за „пластичността“ на освободения индивид, който вече е в същински нова ситуация на радикална свобода, в някакъв смисъл историята на свободата едва сега започва. Западният либерализъм покори и останалата част от света, а турбо потребителството допълнително разтвори вратите на безконтролния индивидуализъм. Новите средни класи извън САЩ и Европа имат същата неутолима жажда за еманципация от всичко колективистично и удържащо порива на новата свобода. Малко хора биха се противопоставили на това описание на света, който доскоро обитавахме и на бъдещето, което изглеждаше неизбежно. Икономика и политика бяха доминирани от нео-либерализма, но няма никакво съмнение, че от няколко години сме свидетели на осезаем колективистичен завой.

Съвсем очаквано, последните, които се присъединиха към нео-либералния консенсус са и тези най-бързо напуснали го. Социалдемократите загърбиха с нежелание и единствено под силата на електоралните неуспехи значителна част от своите вековни политически традиции. „Третият път“ се помири с пазара, капитализма, индивидуализма и неравенството, обеща да използва неговите продукти и инструменти за социални цели и зае своето място до останалите идеологии, направи крачка към нео-либерализма. Тази маневра осигури няколко значими политически успеха в края на миналия и началото на сегашния век, но дотам. Те приеха идеята, че пазарът може да се социализира до степен, в която да не изисква дълбока държавна интервенция, още по-малко национализации или други по-драматични политики. Нещо повече, те приеха, за кратко, че целият този инструментариум в крайна сметка може да бъде индивидуализиран, да помага на отделния човек, но не през неговата групова принадлежност. Може би тук беше най-същественото идейно отстъпление вляво, което сега отново се отхвърля. Колективизмът обаче се завърна бързо през тезата за икономическото разделение 99% – 1%, безусловният базов доход, скокът в данъчното облагане, частичните национализации, дълговия растеж и прехвърляне на финансовата отговорност на идните поколения, „позеленяване“ на икономиката и отказ от индивидуализирания подход при достъпа до публични услуги и системи и т.н. Социалистическото отдръпване от колективизма бе неубедително и кратко.

Векове наред индивидуализъм и либерализъм бяха на практика взаимнозаменяеми. Исторически е трудно да отделите едното от другото, няколко-вековното оформяне на етиката, правото и политиката на съвременния индивид е сред най-популярните разкази за последните столетия. Бляскавата и митологизирана съдба на освободения човек продължава да бъде чествана не просто в западния свят, но и далеч отвъд него. За дълги периоди, именно тази траектория на модерната свобода бе считана и за основен културен принос на Запада, универсализиран с ентусиазъм и претенция за необратимост през последното столетие. Мнозина са отбелязвали удобната амнезия на повечето либерали относно зората на техния възход, и най-вече поне два елементи, които препращат към различни колективистични реалности. Единият е свързан с християнските концептуални и културни корени на някои основни идеи като свободната воля, индивидуалната етика, отношенията между индивид и общност и т.н. За това се говори рядко, макар някои автори да върнаха тази историческа перспектива през последните години. Вторият елемент е свързан с това, че за дълги периоди либералите се чувстват най-добре в общността на националната държава. Независимо от универсалистките амбиции на либерализма, това продължава да е така за много от тях. Същинският колективистичен завой обаче дойде с разгръщането и дълбокото институционализиране на индивидуалните свободи. Те не просто завъртяха търсенето на следващата либерална вълна към различни по-слабо представени социални групи, а отключиха логика на непрестанна групова идентификация, при която всеки непрестанно влиза, излиза или остава в множество общности. И постепенно забравиха произхода си.

Колективистичните основи на съвременния консерватизъм е трудно да бъдат оспорвани. И това не е единствено, заради фундаменталния му анти-либерален патос от моментите на протест срещу революционните експерименти преди няколко века. Етиката на опазването е обърната към различни продукти на различни общности, независимо дали говорим за културно, религиозно или обществено наследство. Постепенно консерваторите приеха националния дом не просто като най-естествен и приемлив, но и исторически най-желан. Естествените под-национални социални формирования като различни само-организации, регионални идентичности, множество професионални структури или просто клубове на хобита и странни любопитства също носят в себе си колективистичен патос. Либералната нотка в специфичния британски консерватизъм не може да бъде достатъчно условие за разпознаването му като неотменим елемент на различните консервативни потоци. По-дълбокото вплитане на либерални импулси в консерватизма бе исторически инцидент, следствие от ужасяващата концентрация на власт и държавна мощ, която доведе до тоталитарните ужаси на 20-и век. Отдалечаването от тях и културните и икономически спазми на глобализацията обаче върнаха консерватизма в далеч по-естествената за него колективистична среда.

Погледнато по този начин, ние се оказваме в парадоксалната ситуация на колективистичен консенсус точно в момент, в който всички ни убеждават в триумфа на индивида и свят, изцяло центриран около него. Изглежда, че независимо от хилядите анализи, теории и прогнози за необратимия поход на индивидуализма, ние се оказваме на друго място. Обяснения могат да бъдат търсени в най-различни посоки. Най-логичният отпор на крайностите на либералната епоха е именно в колективизма и дългия либерален момент просто очаквано е активирал контра-реакциите в тази посока. Например, вълните от глобализиращи пазарни атаки срещу националната икономика връщат нейната ценност, поне в очите на големи групи от хора. Опитите за дълбоко институционализиране и правна и ценностна равнопоставеност на безкрайните, фрагментарни идентичности просто връща в центъра някои от най-съкровените, като националната например. Други биха избрали да обяснят случващото се през автоматизма на политическото и идейно махало, на неизбежната и безкрайна игра на крайностите, които се неутрализират и контролират взаимно. Нескончаемата цикличност винаги ще си намери достатъчно аргументи в настоящето. Трети търсят социологически и психологически аргументи. Според тях, просто глобализацията и индивидуализацията са отишли твърде далеч и причинената екзистенциална несигурност кара индивидите да се върнат / намерят / открият нови убежища, човек не може да е сам прекалено дълго, а съвременните предложения за идентичност са твърде ефирни, за да бъдат достатъчни. Независимо от точността на тези обяснения си заслужава на първо време да разпознаем странната ситуация, в която се оказваме. Сякаш либералното обещание за неограничена свобода ни върна в някаква изходна точка, в която трябва да намери по-устойчиви основания и бъдеще.

Колективистичният консенсус

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top