Статии

Краят на бъдещето

Почти неусетно бъдещето изчезна от българското публично въображение и мисъл. В рамките на малко повече от две десетилетия преминахме от това да мечтаем за него до това да се страхуваме, от това да дискутираме оптимистични сценарии до това да изпадаме в истеричен страх, от това да виждаме възможности до това да откриваме единствено заплахи и безвремие. Българското бъдеще остана без говорители. Партии и политици нямат и грам достоверност и легитимност, за да го правят убедително. Малкото автентични предприемачи са прекалено заети в своето оцеляване, или пък просто знаят прекалено много за пречките, които пречат на умножаването на техния собствен успех. Различни интелектуалци може и да виждат изкушаващи и успешни цели и пътеки напред, но вече не са в състояние да формулират убедителни карти за тяхното постигане. Това, което е останало от българската политика е необратимо вкоренено в едномерното ежедневие, в трескавото и краткосрочно потребление на властта, във фокуса върху прагматичното функциониране на мрежите за преразпределение, които дори вече не изискват имитации на политики и управление. Сякаш вече никой не вдига глава, за да погледне напред.

Падането на „Берлинската стена“ и комунизма през 1989 година буквално отприщи публичното и политическо въображение. Годините след него станахме свидетели на най-интензивните, пъстри и шумни дебати за бъдещето на България, различни идеи и визии заставаха едни срещу други, историческите интерпретации тласкаха в една или друга посока страната. Отприщиха се и различни фантазми, например за новата „Швейцария на Балканите“. Очаквано, завръщането в Европа доминираше, независимо от множеството нюанси в точните политически и институционални представи за неговото осъществяване. Дори радетелите на сриналата се комунистическа система бяха принудени да признаят предимствата на нейните конкуренти, макар мнозина да го правеха с половин уста и никога политически. Още повече те бяха и сред най-добре позиционираните печеливши на новите, отворени и оптимистични времена. В някакъв смисъл, това беше моментът на бъдещето, на оптимистичното бъдеще, което носи амбиции, обещание и надежди. Императивите на контролирания преход обаче изискаха друго. Архитектите на нео-комунистическата промяна бързо инжектираха достатъчно страх в българите, започнаха да свиват отново мечтите и хоризонта им, за да ги напъхат удобно в ежедневния битов страх, който така добре улесняваше намеренията им.

Отказът от бъдещето бе политически облечен във фантасмагориите на „плавния преход“, в които бе интегрирано парализиращото обещание за „опазване на най-доброто“ от комунизма и синтезирането му с неизбежните реалности на „новото време“. Фалшивата дилема между „плавния преход“ и „шоковата терапия“ на бързата и радикална промяна бе именно мисловния трик на едновременния захват в страх и упование в провалените комунистически елити. Бъдещото отново се сви и стана мъгляво, вместо освободителен скок към него, нео-комунистическите психолози оплетоха колективното българско въображение във фалшиви дилеми. Те продължиха точно колкото бе необходимо, за да бъде доограбена и преразпределена остатъчна България. И когато инженерно-произведената хипер-инфлация по времето на политическата марионетка Жан Виденов приключи процеса, на наивните българи бе предоставена възможността да изживеят в пълнота плодовете на собствената им наивност и лековерие. И след като разбраха по трудния начин, че надхитрянето на историята няма да мине, внезапно отново откриха бъдещето. И от собствените финансови и политически руини го видяха в Европа, в ЕС и НАТО. Оказа се, че собствените им ценности и воля не стигнаха за това в годините след 1989-та, необходима бе и разрухата на нахилените и самодоволни нео-комунистически физиономии.

Пълзящото изчезване на бъдещето има много и най-различни обяснения. Някои са пределно ясни и коментирани до баналност. Сред тях са компрадорския начин на упражняване на властта или пък несекващата емиграция, която вече буквално обръща обществените баланси и капацитет за промяна. Чувството за сриващо се ежедневие, което произвежда допира с основните публични системи също често се споменава. Културната профанизация също неизбежно опошлява публичното въображение и разговор. Счупеният „социален асансьор“, който поставя невъобразими индивиди на ключови позиции неизбежно съсипва усещането за перспектива и бъдеще. За прекалено много хора просто бъдещето е вече някъде другаде. Съществуват обаче и други важни причини, които спомагат или са умело използвани в изтриването на енергията на бъдещето. Глобалната криза от 2008 година продължава да бъде не просто хиперболизирана, но и представяна като началото на края на Запада, на неговата икономика, култура, политика. Ако Изтокът е във възход, няма как Западът да не е в упадък. Междувременно, местните политици правят необходимото за пълната профанизация на нашите ключови членства и те вече не излъчват сигурност, просперитет и бъдеще, а финансови потоци и политически неудобства. В продължение на няколко години на българската публика дори бе предлагана нелепата опция на евразийския съюз, като сериозна и легитимна алтернатива, като образ на бъдещето, което Западът уж губи.

Най-актуалната атака срещу бъдещето идва от избуялото ново патриотарство, което става все по-осезаемо, агресивно и повсеместно. То е странно лишено от национален проект, обърнат към бъдещето и е по-скоро някакъв селективен кич от историческа материя и образи, смесена с агресивни и хиперболизирани заплахи и рискове. На моменти просто прелива в дифузен хейт по различието и различни модернизиращи институции и амбиции. Поставя ни в дълбоко окопна ситуация, в която сме уж обградени от настъпващи и все по-хитри културни агресори. Рисува ни като захванати и безпомощни жертви на неумолими политически логики, които ще ни пометат и изтрият от световната карта. Това патриотарство дори вече не смее да погледне истински към българската история, да изведе оттам някакъв вдъхновяващ образ, да направи връзка с настоящето, да изгради мост към бъдещето. То е много по-заето с битки с често виртуални, често хиперболизирани врагове, със собствения си суетен образ и социална проекция, с поддържането на катастрофичния образ на света, в който ни е отредено да живеем. И през цялото това време не си дава сметка, че същинската смърт на една нация започва когато тя спре да мечтае за бъдещето.

Краят на бъдещето

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top